Втората световна война е наистина колосална по мащаб на бойните действия, но има някои случаи, в които малобройна група бойци е постигала изключителни неща. Използвайки предимството на изненадата, след добра подготовка и с немалка доза късмет, е било възможно за малка бойна сила да причини несъизмерими с размерите й щети.

Акцията в Телемарк

Кошмарът на съюзниците бил, че Германия може да ги бие в надпреварата за създаване на атомна бомба. Докато американската програма се е ползвала с по-добро финансиране и мощна правителствена подкрепа, немската е имала едно предимство, което е можело да промени играта. Тежката вода /в която водородните атоми са от изотопа водород-2 или деутерий, а не от водород-1/ е важно улеснение, което може да съкрати процеса на производство на уран, подходящ за създаване на оръжия. Имало е само едно съоръжение за производство на тежка вода в света и за нещастие на съюзниците то се е намирало в Телемарк – дълбоко в територията на окупираната от нацистите Норвегия.

Мощната противовъздушна защита и неблагоприятните особености на заснежените норвежки планини са принудили британците да се откажат от опцията за въздушен удар. Вместо това, през 1942 година група от четирима елитни норвежки командоси само с основното си снаряжение и ограничени припаси се приземила с парашути в един от европейските региони с най-враждебна за човека околна среда.

Втора фаза на плана тръгнала отчайващо зле, тъй като двата безмоторни самолета, които карали група британски инженери за среща с норвежците, катастрофирали поради тежките зимни условия. Повечето инженери били убити, а останалите били хванати и измъчвани от Гестапо.

Германците знаели, че Телемарк е мишена, но британците все пак решили да изпратят подкрепление и да опитат да завършат операцията. Междувременно четиримата норвежки командоси се борели с една от най-лютите известни зими, за да останат живи.

Подкрепления не дошли до февруари 1943 година, по което време норвежките бойци вече страдали от недохранване, като оцелявали на диета, включваща предимно еленов мъх. След идването на подкрепление това, което оставало на норвежците, било да се спуснат по 200-метрова скала, да прекосят ледена река, да изкачат друга почти вертикална скала, да се промъкнат във фабриката за тежка вода, да сложат експлозивите, да избягнат залавяне от германците и да изминат на ски около 400 километра до границата с Швеция, където да се спасят.

Някак си те успели и най-вероятно са отървали съюзниците от ядрен ужас.

Операция „Отмъщение“

Адмирал Исороку Ямамото е бил един от най-високопоставените имперски командващи, мозъкът зад атаката срещу Пърл Харбър и най-талантливият японски стратег. Бил е интелигентен, иновативен и смел. Говорел свободно английски и тъй като е живял в Америка, разбирал психологията на хората там по начин, който е недостъпен за другите японски офицери. Това го правело страховит противник.

През април 1943 година американските дешифровчици на кодове докладвали, че Ямамото ще лети до Соломоновите острови на инспекционна обиколка. Ако се направи опит да го прихванат, японците щяли да се усетят, че кодовете им са разгадани и да ги сменят. Президентът Рузвелт все пак решил, че възможността да убият Ямамото си струва риска.

Адмиралът бил известен със своята точност и на 17 април 1943 година американските изтребители P-38 „Lightning“, опериращи на границата на обхвата си, го засекли точно там, където се очаквало. 12 от американските самолети се заели с ескорта от японски изтребители „Зеро“, а другите 4 се насочили към двата ескортирани бомбардировачи, на единия от които бил Ямамото.

Самолетът на японския адмирал бил свален, а самият той – убит. На всичкото отгоре японците не се усетили, че са им разбили кодовете. Загубата на Ямамото била толкова сериозен удар, че властите пазели това в тайна от японския народ 4 седмици.

„Язовирните“ бомби

В началото на 1942 година британският инженер Барнс Уолъс излязъл с толкова луда идея, че тогава никой не повярвал, че тя ще сработи. Той твърдял, че може да разработи бомба, която, пусната от точно определена височина при точната скорост, ще подскача по водата подобно на плоските камъни, когато човек ги хвърля със завъртане по водна повърхност. Ако се насочи правилно, такава бомба може да повреди големите язовири, снабдяващи Германия с електричество.

Артър Харис от „Бритиш бомбър команд“ /бомбардировачната авиация/ смятал планът за луд и напровил всичко по силите си да го спре. Уолъс обаче имал високопоставени приятели и достатъчно аргументи, за му повярват, „че е попаднал на нещо“.

На 16-17 май няколко тежки бомбардировача „Ланкастър“ от новосформирания Ескадрон 617 ударили в сърцето на Нацистка Германия през нощта и без ескорт от изтребители. Те хвърлили своите бомби с невероятна прецизност от височина малко над 20 метра. Нямало място за грешки. Вражеските изтребители, ПВО, електрически кабели, високи дървета и дори водните пръски – всичко това било потенциален враг на мисията. Дори и екипажите да изпълнят всичко по вода и бомбите да ударят целта, пак нямало гаранция за успех.

На обикновено мисиа в „Бомбър команд“ смятали 5% загуби за приемливи. Тази била много по-опасна и 58 от 113 души, въвлечени в нея, не се върнали.

Въпреки това мисията била успешна – бомбите заподскачали, две язовирни стени били пробити, а трета – повредена. Породеното наводнение ударило фабрики и инфраструктура и немците били принудени да отклонят голямо количество ресурси за поправка. Концепцията на Уолъс, че прецизните удари са възможни и оправдани, възтържествувала.

Спасяването на Мусолини

На 25 юли 1943 г. Мусолини бе свален от власт и затворен от собственото си фашистко правителство. Народът се радвал по улиците, но за Хитлер това било голяма загуба. Войната вече се обръщала срещу страните от Оста и фюрерът не без основания подозирал, че италианците, отървали се от Мусолини, могат да сключат мир със Съюзниците.

Хитлер заповядал на изобретателния и доказан офицер от СС Ото Скорцени да локализира и спаси сваления диктатор. Мусолини бил местен непрекъснато от своите пазачи и първият опит на Скорцени да го отърве пропаднал, след като транспортният самолет, в който пътувал, бил свален.

Скорцени обаче не се предал и скоро открил новото местонахождение на диктатора – ски-курорт високо в планините на Апенините.

„Луфтвафе“ вече било построило прототип на хеликоптер и първоначалният план бил да го използват в акцията. Когато той дал техническа засечка, на Скорцени и групата му се наложило да преминат към резервния вариант – аварийно приземяване с безмоторници на върха на планината, близо до мястото, където бил държан Мусолини.

Италианските стражи не очаквали да им се наложи да се противопоставят на елитни СС-парашутисти и не си давали големи шансове в престрелка с немските командоси. Скорцени лесно ги убедил да сложат оръжие и диктаторът бил отърван от плен без нито един изстрел.

Радостта на Бенито Мусолини от спасяването не продължила много дълго – през април 1945 година той бил заловен и разстрелян от партизани-комунисти.

След падането на Третия райх самият Скорцени бил заловен и затворен. Човек като него явно е бил труден за удържане, защото той успял да избяга в Испания и там започнал бизнес с внос и износ на стоки. Той използвал бизнеса си като легален параван за своята дейност по извеждане на нацистки военнопрестъпници от Европа към новия им живот в Южна Америка.

Командващият на специалните сили на СС Ото Скорцени умира от рак на гръбначния стълб в Мадрид през 1975 година, на 67 години.

Потопяването на „Тирпиц“

След унищожаването на доковете на Сен Назар, най-големият германски боен кораб „Тирпиц“ не можел повече да се базира на атлантическия бряг на Франция. Могъщият кораб бил предислоциран в норвежките фиорди и представлявал заплаха за арктическите конвои на Съюзниците. Самостоятелните му рейдове му спечелили прозвището „Самотната кралица на Севера“, но Чърчил предпочитал да го нарича „Звярът“.

Германският супекораб бил изключително неприятен за британците и между октомври 1940 г. и октомври 1944 година те провели повече от 20 отделни атаки срещу него по въздух и вода.

Когато всичко друго се провалило, те се обърнали към специалисти по високоточно бомбардиране. Дебелата броня на „Тирпиц“ го правела почти неуязвим за конвенционални бомби, така че всеки атакуващ самолет трябвало да носи по една 5-тонна бомба, конструирана от Барнс Уолъс и способна да проникне през 5 метра бетон.

Въпреки това шансовете не били добри. Бомбардировачите „Ланкастър“ щели да оперират на границита на обсега си, „съблечени“ от своите броня и оръжия заради тежката бомба и натоварени с допълнителни 300 галона лесно експлодиращо авиационно гориво. За да направят нещата още по-лоши, 2 ескадрили германски изтребители и няколко от най-добрите пилоти на Райха били разположени само на около 60 км от целта.

Немските радари открили приближаващите бомбардировачи много рано, но благодарение на дълъг списък от грешки изтребителите излетели чак след час. Когато те пристигнали на мястото на боя, „Тирпиц“ вече бил преобърнат във водата и нападателите били на път обратно към Британия. Построяването на огромния кораб отнело над 2 години, а потопяването му станало само за десетина минути от 29 бомбардировача „Ланкастър“ на Кралските ВВС.

 

ПЪРВА ЧАСТ на тази статия може да прочетете ТУК.

За окултните тайни на Третия райх може да прочетете ТУК и ТУК.

Какво щеше да се случи, ако Сталин бе нападнал Хитлер пръв, вижте ТУК

За още интересни новини, интервюта, анализи и коментари харесайте нашата страница ДЕБАТИ във Фейсбук!