През лятото обичайно се отключва темата за „българите чужденци“, най-често по особено болезнен начин. Започва се с битовите и всекидневни измерения на въпроса: кой къде по колко печели извън страната. Повечето публични и обществени места – от кафенета и ресторанти през спирки и гари та до медии чак – стават трибуна на драматичното говорене колко лошо е в България, какво шибано място е тук, как изобщо не става за живеене.
„Българите чужденци“ са се прибрали, за да си направят изгодно зъбите, да преминат през редица медицински прегледи, да си напазаруват евтино, да се похвалят пред роднините с благоденствието си оттатък, а едновременно с това да изтъкнат и своето презрение към липсата на ред тук, към „глупостта“ на сънародниците си, направили осъзнатия избор да останат в България, към амбициите и усилията им да я променят, да се преборят с неуредиците, да провидят смисъл и бъдеще отвъд всекидневните трудности.
Добре, ясно е, че ако възприемаме страната си като рай, то е защото я мислим откъм природа, културна история и място, където се раждат даровити и способни хора. Ясно е също, че имаме основания да недоволстваме, да се гневим като граждани и професионалисти, да изискваме повече от живота, от политиците, които ни представляват и от себе си дори. Само че гореизброените плюс и минус не обясняват страстта да се самоподценаваме или самонадценяваме, мразейки страната си. Необясним феномен е как българинът, отивайки другаде, безапелационно и безропотно дори се вписва в системите и правилата, а не иска да ги създаде и спазва тук. Харесва му да безчинства, да се надхитря със законите, да мами и шмекерува, да се чувства вечно недооценен и обиден, вместо да свърши някоя и друга работа, да си измете пред двора или пред входната врата – и по въпроса са измислени десетки алибита – от турското робство до социализма. Ако се облечеш в носия и играеш народни танци в България си „презрян“, ако обаче го правиш във Виена, Валенсия или Чикаго, си трепетен и носталгичен герой-патриот.
При завръщането през лятото на „българите чужденци“ като правило се задава един гръмогласен ненавистно-поучителен тон, който съдържа самомнението и надменността на комплексирания по стотици причини наш възвръщенец, все едно успял или неуспял да се реализира същностно извън страната си, все едно студент или пенсионер.
Изтъкват се всевъзможни до нелепост понякога предимствата на чуждото, сякаш в синхрон с отколешното ни и неизлечимо чувство за малоценност, отразено в не една и две народни поговорки и десетки анекдоти, в които измежду американеца, французина и българина, посленият винаги е най-тъп.
В разговори с десетки майки се убеждавам как те насърчават децата си да следват на всяка цена в чужбина каквото и да е, да си търсят работа там, каквато и да е, само и само да се махнат. Сякаш искат да прегризат пъпната им връв завинаги, да ги изгонят от родината им като от прокълнато място… Защо всичко това се случва днес, в отворения свят с десетки възможности за образование и осъществяване, за успех на предприемчивите и амбициозни млади хора? Защо не се случваше в мрачните години на предопределени и ограничени, почти „нивелирани“ възможности за развитие и нисък таван на реализация? Какво й е по-лошото сега на България в сравнение с останалите страни в Европа и света, та все я набеждаваме и сочим с пръст за презрян и неподреден заден двор? Нима страната ни го заслужава – или пък ние самите? В един медиен форум, под статия, която обяснява колко прекрасно е извън българските предели, прочетох следното удивено и удивително изречение: „Чудя ви се хора, на хиляди километри отидохте, но пак не сте спокойни, пак мразите България, която толкова обичате…“
