„Ню Йорк Таймс“ ни съветва да се научим да балансираме между Тръмп и Путин. Звучи добре на първо четене, но като се замислим – съветът е доста йезуитски. Какво става, ако се седи между два стола? Най-често се пада на земята. И после – балансът бил лош. Ами, ако не балансът, а стратегията е грешна? И веднага ще кажем защо – защото България от доста време е избрала да бъде част от евроатлантическите структури и в този смисъл няма как да посредничи. В подобна роля може по-скоро да бъде видяна Украйна, която не е част нито от руската сфера на влияние, нито от Запада.
А и вече сме допускали тази грешка: премиерът в оставка Бойко Борисов се кълнеше във вярност към ЕС и НАТО, и флиртуваше с Русия. Стратегията обаче му създаде повече проблеми, отколкото ползи. След като загуби известна част от електората си, а издигнатият от ГЕРБ кандидат-президент Цецка Цачева – изборите, той си подаде оставката.
Гледаме, че и президентът Румен Радев, който е водещата фигура в условията на служебен кабинет, не се е поучил от грешката на Борисов и е решил да обединява нацията като се клатушка ту на ляво, ту на дясно. В най-добрият случай, ако е достатъчно балансиран – нито на ляво ще отиде, нито на дясно. Ще тъпче на едно място, което се нарича още застой.
От друга страна – какво има да балансираме, между Путин и американското му протеже Долалд Тръмп, което от кумова срама вика „Америка фърст“ ( бел. ред. англ. „На първо място – Америка“), иначе казано – всеки да се справя сам с проблемите си.
А какви са нашите проблеми: че по някаква странна случайност се опитваме вместо да вървим напред да се върнем назад и то с цели 20 години. Подмятането на „Ню Йорк Таймс“, обаче може да се окаже и доста иронично: вместо да балансирате, я по-добре решете какво искате. Думите са същите, но словоредът е различен.
Защото днес, отново като през 1997-ма на преден план излиза въпросът дали искаме да се интегрираме по-тясно в ЕС, или да вървим с Русия. И сега като че ли сме оставени да разчитаме на собствената си воля и ресурс за решаване на дилемата. Изборите са само след месец и нещо. Така, че да решаваме. От нас зависи.
За да си отговорим на въпроса трябва да видим какви са последствията от едното и другото решение. И да сме на ясно, че можем да изберем само едната страна на алтернативата. Искаме ли да се превърнем в Беларус, или да бъдем част от Европа, където хора и стоки се движат свободно?
Фактът, че този въпрос отново е на дневен ред, показва че за последните 10 години, откакто сме в ЕС, така и не затворихме врата за руско влияние. И макар че БСП не била самостоятелно на власт от 1997-ма, тя си запази достатъчно силни лостове за намеса в политиката на страната, включително, инсталирайки свои кадри във формирани след това политически субекти.
През последните 10 години, откакто сме в ЕС, държавата е управлявана от ГЕРБ и БСП в съотношение 7 към 3 години. Правителствата оправдаваха гафовете си с „шефовете“ от Брюксел или с руските искания. По този начин оставяхме впечатлението, че България едва ли не е загубила суверинитета си, а това беше само наполовина вярно. Но оставяше отворена вратичка за намеса от страна на Русия. Всъщност от Брюксел никога не са искали да ни се месят, а да изпълняваме рамката на поетите ангажименти. От Европа сме получавали фондове, ноу-хау и сътрудничество.
Апетитите на Москва, пък, винаги са били към създаване на зависимости и към днешна дата се изразяват в около 22 процента обвързаност на икономиката ни с Русия. То и затова няма много европейски инвестиции у нас, към днешна дата. Не че нямаше интерес, но като дойдат и видят какво ни е правосъдието и корупцията, и вземат, че се „спасяват“. В Евросъюза частната собственост е неприкосновена, а тук всеки може да ти вземе бизнеса или имота с едно фалшиво пълномощно.
Не сме единствените, но балканският синдром не е извинение: България, Гърция и Румъния хем са членки на ЕС, хем си правят оглушки. Европейците ни усетиха номерата и макар че от 10 години сме в ЕС, още ние и румънците не сме в Шенген. Гърците пък са – но си имат други проблеми. Освен у нас, парламентарни избори предстоят във Франция през юни и в Германия – през септември. А новият световен ред, задаван от Вашингтон, Москва и донякъде – Лондон, подхранва националистите на Стария континент. Ако продължаваме в същия дух, само подкрепяме антиевропейски настроените политици в ЕС, които мислят, че мястото ни не е там.
У нас изборите са най-скоро, но политическият пейзаж е доста кален. От една страна БСП, се опитва да направи техническо препозициониране, като извади старите „муцуни“ и ги замени с нови, така че да спечели повече поддръжници. (Подмладяването беше и в друга посока – Столетницата изведнъж обяви, че е провела 49-ия си конгрес.) Това обаче е обикновена смяна на отбора – командният център е един и същ. Руският посланик Анатолий Макаров беше забелязан сред почетните гости на соцконгреса.
В дясно, политическите сили са силно фрагментирани. Най-голямата партия ГЕРБ в желанието си да спечелят повече електорат, напълно са игнорирали европейската тема и се състезават с БСП да обещават на килограм повишение на заплатите и пенсиите и каквото друго дойде, макар че докато управляваха тези теми хич не им бяха любими.
Другото дясно, е крайно фрагментирано. Единственият смислен политически субект там е Реформаторския блок (РБ). Той ясно се идентифицира с европейското бъдеще на страната ни. От РБ обаче отпаднаха ДСБ, Гражданския блок, а през уикенда излезе и НПСД (Народна партия „Свобода и достойнство“). Очевидно хората на Исмаилов, видяха повече потенциал да участват във властта, ако са заедно с партията на Лютви Местан ДОСТ.
За всеобщо учудване оглавяваната от Радан Кънев формация „Нова република“(ДСБ и Гражданския блок на РБ), отказа поканата за сътрудничество на РБ или по-точно – постави неизпълними условия: отсъствието на Божидар Лукарски, Меглена Кунева и Николай Ненчев. Това е като да те поканят на обяд, а ти да кажеш; „Да, ще дойда да хапна, но домакина да го няма, за да се чувствам по-комфортно“.
Радан Кънев пък на совй ред покани „Да, България“, но Христо Иванов му отказа. Вероятно се е усетил, че ще бъде смлян, изяден и изплют като Меглена Кунева.
Само накрая, да не би покрай егото на лидерите, дясно мислещите избиратели, да разгадаят тайната на Атлантида.
Виргиния Стаматова
