Нямам какво да крия – тази история се отъждествява с онова, което представлявам аз самият, каза отличеният с Оскар американски режисьор Мартин Скорсезе в интервю пред corsematin.com относно новата си лента „Мълчание”.
Режисьорът представи в Париж новия си филм, посветен на йезуити в Япония през 17-и век.
„Мълчание“ е адаптирана по едноименния роман на едно от най-големите имена в японската литература Шусаку Ендо. Във филма се говори за двама португалски йезуити (Андрю Гарфийлд и Адам Драйвър в главните роли), тръгнали по средите на ментора си, отец Ферейра (Лиъм Нийсън) в Япония през епоха, в която християните са преследвани в тази страна.
Новият Ви филм “Мълчание” разглежда много скъпа за Вас тема – вярата. Какво Ви очарова в романа на Шасуко Ендо?
Очарован съм, да не кажа обсебен от тази книга и това, за което разказва. В нея се говори за начина, по който трябва да приемаме духовността, която всеки един от нас носи. В наши дни в света се случват много промени, който разстройват чувството за установен ред. Аз говоря за технологията и нейния напредък, но и за всички тези ужасни факти, на които ставаме свидетели в нашата собствената история. Надявам се, че с „Мълчание” ще се отвори диалог, който да намери отговор, търсещ завършеността между човека и неговата духовност, където съществуват доброто и злото, които пък не могат едно без друго.
Подготвяте този проект в продължение на десетилетия. Как се чувствате днес, когато вече е готов да бъде показан пред публика?
Казахте десетилетия… Това е точно така, но през последните 15 години много се колебаех как да адаптирам тази история за кино. След това имаше много сериозни правни проблеми, финансови… в същото време холивудското общество ми повтаряше непрестанно „знаеш този жанр филми…” Артистичното пътуване продължи много дълго време в главата ми и бях готов да снимам. Много е важно да кажа, че „Мълчание” е завършено произведение и няма нищо общо с предишните ми пълнометражни филми. В миналото, когато пътувах, за да представям работите си, понякога бях доволен, понякога раздразнен… Сега случаят не е такъв, приемам всичко такова каквото е. Този филм ми принадлежи наистина.
За да доведете това приключение до край, трябва ли формално филмът да е „по-малко Скорсезе”?
Аз съм съавтор на сценария и колкото повече напредвахме, толкова повече се случваше процеса на „опростяване”, искам да кажа, че исках да стигна до същността на въпроса. Това продължи до монтажа. Докато снимахме на снимачната площадка и при избора на актьори си казах, че няма да доказвам на никого как само с една камера се правят ефекти. Известността много ме промени. Аз съм нюйоркчанин, алергичен към всичко, израснал съм в тъмните коридори на бедни къщи. Гледах живота през моя прозорец, прозорец, който гледаше към двора… Да се озова на върха на планина за мен е почти мистично преживяване. Особено, когато тези места са недостъпни… Всеки път беше изпитание! Но, не се оплаквам. Това беше, което исках да правя и бях там, където исках да бъда.
Това ли е филмът, в който оголвате душата си?
Тази история се поддава на минимализма, на оголването. Тя отразява къде съм в моя живот. Чувствам се близък до този разказ, имаме много силни връзки и нямам нищо за криене. Кой съм аз днес? Не съм модерен, някога бях… Както и да е! Когато от моите 74 години погледна назад си казвам, че не беше чак толкова зле…
Научих се да преоценявам ценностите, да приемам, че нещата или някои хора могат да променят посоката на цял един живот. Разбрах също и важността на присъствието на другите в моя живот и на моето в техния.
Константа ли е за Вас думата „мълчание” или съжаление?
Тишината, с която започва филма има за цел да привлече вниманието на зрителя и да го преведе към лична медитация. Факт е, че ние идваме в тишина и неизбежно така се връщаме… така че може да живеем с нея, да свикнем с нея и да сме в хармония с нейното присъствие.
Възлагането на главната роля на младия актьор Андрю Гарфийлд не е лесна работа. Какви бяха критериите Ви за този избор?
Срещнах много поколения актьори и някои от тях вече са остарели толкова, че да играят бащата на Себастиоа Родригес. Трима или четирима отказаха заради липсата на доверие в жизнеността на такъв тип филми или просто защото отхвърлят религията.
Те не преживяват тази криза, нито се опитват да отговорят на тези дълбоки въпроси. Андрю Гарфийлд беше част от кратък списък с актьори и разбрах, че е наистина добър артист след прослушване, продължило три часа! Първо изигра една сцена, после изпълни инструкциите ми и видях, че веднага разбира какво търся и е готов да се изправи пред всякакви колебания. Фактът, че той даде тяло и душа на тази роля, също мотивира избора ми. Знаете, че хората, които взимат решения често се опитват да ни наложат „касови” комици. Това може да усложни режисирането на актьори, особено когато те не вярват в проекта. За щастие тук случаят не е такъв.
Не за първи път снимате филм, разказващ за отминала епоха… С какво беше различно снимането в Страната на изгряващото слънце?
Тук трябваше да се отърва от първоначалните ми впечатления за Япония, страна, която познавах главно чрез нейното кино. Исках да снимам покривите както Масаки Кобаяши (японски режисьор бел. ред.) в първата сцена с харакири. Исках да режисирам като Акира Куросава или Кеджи Мизогучи в „Разкази на бледата луна след дъжд”, където сцената с корабът, който излиза от мъглата ме вдъхнови силно. Дори взех идеята!
Тези режисьори представят природата по неповторим начин. Когато ги открих през 50-те и 60-те години бях изключително повлиян от тях. В същото време е много важно да представя моя поглед, да покажа моето виждане, да оставя моя почерк и да усвоя всички тези влияния.
