В момента, в който Доналд Тръмп подписа заповедта за ограничаване влизането в САЩ на хора от 7 мюсюлмански държави, започна ужасът. Суданските ни приятели и роднини, някои от които живеят цял живот в Съединените щати, други пък бяха във въздуха, когато бе подписана заповедта, се оказаха възпрепятствани да влязат в страната.
Някои бяха свалени от самолетите, други се озоваха с белезници на летищата, свалени на земята и разпитвани за политическите си убеждения. Майки, бащи, деца, студенти, работници изведнъж разбраха, че немислимото вече е факт. Забранено им беше да се върнат на работните си места и в училище, при семействата си и в домовете си, защото са мюсюлмани.
Мисълта е твърде гротескна дори само да ти мине през главата. Часове след забраната се чувствах сякаш съм се върнала много години назад в историята. Последвалите събития сме виждали само в документалните или архивните филми. Плачещи хора, полицаи, които крещят „само спазваме заповедите”, объркани деца, които се крият зад родителите си – страх, объркване, усещане, че нещо се променя завинаги.
И нещо се промени. Ислямофобията, която бавно нарастваше през последното десетилетие, най-накрая достигна своя пик. Първата ми мисъл беше, че със сигурност здравият разум ще надделее, че ще има някакъв гратисен период, че някои ще спре това безумие. Но нищо такова не се случи.
Сега аз не мога да посещавам Щатите – страна, в която ходех често, в която съм работила, имам приятели и семейство. Любопитно усещане. Това е чувство, което разтърсва земята, на която си свикнал да ходиш изправен.
И изведнъж, всичко сигурно се разпада. Паспорти, зелени карти, работни места, ипотеки, приятели, семейства – всички онези неща, за които някои си е мислил, че са сигурни се изпариха. Ти просто си мюсюлманин. И какво означава това? Това е етикет, чиято дефиниция изглежда все по-трудна.
Произвола на забраната е меко казано наглост. Никой суданец не е извършвал нападение в САЩ. Но Судан е бедна държава и няма стратегическо значение за Тръмп. Освен това, там живеят предимно мюсюлмани, които дълги години са страдали от диктаторския режим, която постави страната на картата с терористите преди 20 години. Между другото, преди да напусне офиса, Барак Обама отмени санкциите срещу Судан. Тази забрана дори не бе обоснована. Това беше по-скоро забрана, „която можем да си позволим”.
Предпоставката за това действие, че това ще позволи по-задълбочени проверки на тези, които влизат в САЩ, е лъжа. Кандидатстването за виза, от която и да е от седемте държави и досега бе много трудно. Интервюта, формуляри, административни процеси, които се бавят с месеци, проучвания на цялата ти академична и трудова история. После следва втори процес, при който заради някоя правописна грешка в името ти или във формуляра, прекарваш часове в някоя стая, която винаги е пълна с мюсюлмани.
Тази тенденция не започна с Тръмп – просто сега достига своята кулминация. От години хората предупреждаваха за разпространението на ислямофобията. „Ислямът не е раса”, „Критикуваме исляма, не мюсюлманите”. Джамии бяха подпалвани, жени бяха нападани. Медиите създадоха индустрия срещу мюсюлманите с фалшиви новини.
През цялото време ние мюсюлманите настискахме паник бутона и повтаряхме, че не трябва да се преекспонира всичко това. Десни политици използваха ислямофобията, за да канализират антиимигрантски настроения, либерализмът се превърна в интелектуално извиване на ръце.
Вижте докъде стигнахме. Всичко това беше пред очите ни, а ние сякаш не го видяхме. Стана ясно, че хората ще обърнат внимание, само когато нещо ужасно се случи, но може би тогава ще е твърде късно. Случи се, но ще става по-зле.
