Утре се навършват 20 години от онова заседание на Консултативния съвет за национална сигурност, на което БСП се отказа да прави свое второ правителство и на практика досега социалистите никога не се върнаха самостоятелно на власт. Около датата 4 февруари 1997г. има толкова много митове и интерпретации, че дори и днес, ако погледнете вестниците, ще видите поредната версия за случилото се на КСНС, свикан от прясно стъпилия в длъжност президент Петър Стоянов.
Вие не веднъж сте казвали, че сте действали на ръба на закона. Всъщност, голямата енигма беше колко папки имаше и кой пое инициативата, да се стигне до отказ от мандат?
Преди 4 февруари имаше 10 януари. На 10 януари цялото народно недоволство срещу управлението на БСП взе своите върхови форми. От тогава до 4 февруари обстановката в България беше изключително драматична, хората протестираха всеки ден и напрежението беше огромно. Аз бях спечелил изборите, но не бях встъпил още в длъжност, не се бях заклел. И през цялото време се страхувах най-много от това да не се случат някакви провокации и нашите мирни иначе демонстрации да се окървавят. И тогава България щеше да се прости със своето желание за членство в НАТО и ЕС. Аз проведох цялата си президентска кампания под това мото – моята мисия като избран президент беше да започна работа по членството на България в НАТО и ЕС, тъй като много изоставахме. Това беше ситуацията общо взето. И в крайна сметка, спекулациите около 10 януари, дали това не беше бунт на лумпени или на хора, които по някакъв начин са били подстрекавани от политическа централа, да речем от СДС, са абсолютни глупости. 10 януари отговори на въпроса: „Безгранично ли е търпението на българите?” Оказа се, че не е безгранично и бившите комунисти трябва да бъдат благодарни на българския народ, защото никое друго общество не ги изтърпя толкова дълго, без да излезе с дюдюкане и камъни срещу тях. Германците го направиха през 1953г., унгарците през 1956, чехите и словаците през ’68. Ние, българите, го направихме през януари 1997г. Такава беше обстановката на 4 февруари. Нека да кажа, че преди 4 февруари, аз поне 4 или 5 пъти призовах БСП да не съставя ново правителство. На 28 януари излязох с официално обръщение, което беше предавано по всички телевизии, беше отразено от всички медии и буквално казах: „БСП трябва да се откаже от своя мандат, който ще получи от мен.” Да кажа на хората, които никога не са прелиствали Конституцията. След оставката на кабинета на БСП, оглавяван от Жан Виденов, като нов президент аз трябваше да връча мандата на най-голямата политическа сила – тази най-голяма политическа сила беше БСП и които имаха абсолютно мнозинство в парламента. Тоест, за нея не беше никакъв проблем да състави второ правителство.
В публикация на в-к „168 часа” от днес се твърди, че на срещата, която сте имал, в 12 часа на 4 февруари с Георги Първанов, сте му казал, че сте готов да съставите служебно правителство.
Нагласата ми беше съвсем ясна – БСП не трябва да получава мандат. Ще ви кажа и нещо, защото вече имаме 20 годишна давност – тогава посланиците от НАТО и ЕС ме поканиха на една вечеря и ми казаха, че са много обезпокоени от моите изявления, че няма да връча мандат на БСП, защото според тях погазвам Конституцията, която представи България в доста неблагоприятна светлина. И тяхната гледна точка беше разбираема. Като хора и професионалисти, те точно това ми казаха – да връча мандат на БСП. Аз им казах, че това няма как да се случи, защото изключително много се страхувах, че при връчен мандат и ново правителство, България може да се изправи пред гражданска война. Седем дни преди 4 февруари аз връчих проучвателен мандат на БСП, както ме задължава Конституцията. И тогава заявих пред всички български медии: „Ето, връчвам ви проучвателен мандат, Конституцията ме задължава, но искрено се надявам, че вие няма да съставите кабинет. Моля ви за това в името на България.” След 7 дни, Георги Първанов и Николай Добрев, пристигнаха в президентството, около обяд, с една папка, в която имаше съставен кабинет. Аз отказах да я взема. И тук започва моята лична и политическа драма, защото с отказа да взема тази папка вече се движех по ръба на моите конституционни правомощия. Конституцията ме задължаваше да взема тази папка, да я внеса в Народното събрание и там абсолютното мнозинство на БСП да състави своя кабинет. Тук има спекулации, че представителите на БСП са дошли с 2 папки, за да ми дадели възможност аз като президент да избера – папката с готов кабинет или папката с отказ от мандат. След толкова години ви питам, представяте ли си да са дошли с две папки и в едната да има отказ от мандат? Кажете ми коя от двете папки щях да взема? След като 4-5 пъти ги моля публично да не съставят кабинет, след като това е моята категорична позиция, след като това отговаря на настроението на обществото? Разбира се, че щях да взема папката с отказа от мандат. И с това драмата щеше да приключи. Щях да изляза на балкона на „Дондуков” 2 и да кажа на събралите се хора: „Току що победихме. БСП се отказа от мандата.” Аз обаче не го направих по една-единствена причина – нямаше папка с отказ. Ще ви кажа и още нещо, след като отказах да взема папката, единственото решение, което ми се стори възможно бе да свикам веднага КСНС и аз го направих, след два часа Консултативният съвет се събра. От стенограмата, която ще прочета, се вижда: Тогавашният лидер на партията Георги Първанов заяви: „Ние имаме готовност да представим състава на новия кабинет на Демократичната левица. Длъжен съм откровено да кажа, че добре съзнаваме, че това не е най-доброто решение, не е най-добрият изход от кризата. За нас най-доброто решение е сформиране на временно, преходно правителство на широка коалиционна основа.” Никой обаче не поде идеята за широко коалиционно правителство. Членовете на Консултативния съвет по онова време, бяха истински разтревожени, да не кажа силно изплашени, от това което се случваше в България. За да дойдат на този КСНС, те трябваше да бъдат прекарвани през разни служебни входове, защото „Дондуков”2 беше блокиран от разгневени протестиращи български мъже и жени. По същия начин трябваше да влязат Георги Първанов и Добрев. Аз мисля, че на този КСНС се свърши историческа работа за България, защото всички участници в него категорично ме подкрепиха да не се съставя ново правителство. И тогава, чест прави на представителите на БСП, Жан Виденов също беше там, които казаха: „При тази ситуация ние се отказваме от съставяне на ново правителство.” Защо разказвам толкова обстоятелствено? Защото в нашата нова история се вкорени мита, че БСП са спасили България като доброволно са се отказали от съставянето на кабинет. БСП до последно демонстрираха искрено и неподправено желание за съставяне на нов кабинет. Ето ви стенограмата на КСНС. Даже там първите им изречения бяха в подкрепа на съставяне на нов кабинет. Волята на всички участници в Консултативния съвет и моята непреклонност това да се случи, позволи в крайна сметка БСП да се откаже от съставянето на този кабинет. Аз си спомням много добре, тогава главният секретар на МВР Ламбов, съвсем откровено заяви, че не може да гарантира какво ще се случи, дори в следващите часове. В България може да избухне дори гражданска война.
Тогава затворихте фабриките за илюзии. Нека сега погледнем какво се случи от 4 февруари 1997г. до 4 февруари 2017г. Какво се случи с фабриките и с илюзиите, освен че някои бяха приватизирани?
Тази фраза, която след това се превърна в крилата фраза, излезе от моята уста, когато се появих пред протестиращите хора след КСНС, за да им кажа радостната новина, че БСП няма да съставя второ правителство. Еуфорията беше такава, че аз малко се изплаших. Тези хора възлагаха на мен, а и на Демократичните сили, които със сигурност очаквахме, че ще управляват след новите избори, такива надежди, че аз малко се изплаших. Виждах в очите на хората такова очакване, сякаш след отстъпването на БСП от властта всичко ще бъде решено просто за месеци, за няколко години ще забравим проблемите. Тогава казах: „Нека да затворим фабриките за илюзии, чакат ни още много тежки моменти.” И в крайна сметка се оказах прав. Тук има две становища. Песимистите ще ви кажат, че тази енергия е отишла съвсем напразно, че тя се разля по улиците на София, на Пловдив и на другите големи градове. Аз не съм на това мнение. За тези 20 години се случиха много неща, България много се промени, дори и членството ни в НАТО и ЕС. Много неща се промениха. Проблемите са два – единият проблем е чувството за несправедливост, което се е загнездило у огромна част от българите и това е съвсем очевидно. Второто нещо, което ни преследва е, че поляци, чехи, словаци…
Румънци…
Румънците не чак толкова, след всичко, което се случва.
Напротив – точно, защото се случва означава, че Румъния иска да остане демократична държава. Това, което виждаме по улиците, на мен малко ми прилича на нашия 4 февруари.
Снощи, гледайки телевизия, си мислих същото нещо. Нашият 4 февруари беше нашата закъсняла Пражка пролет, нека така да го кажа. Аз не знам дали румънският 4 февруари може да има същите измерения като нашия, но общо взето гнева на хората е същият. Това, че нещата у нас не се случиха така, както се случиха в другите държави в Източна и Централна Европа, си има своето обяснение. Там имаше наченки на гражданско общество. Нашата съпротива срещу комунизма беше първа в Европа, тя беше веднага след Втората Световна война, но след това – последни 20-30 години до падането на комунизма, нито нашата интелигенция беше на ниво, нито имаше истинско дисидентско движение. Когато 10 ноември споходи българския народ, ние бяхме в много голяма степен объркани какво точно се случва. Ние нямахме героите на дисидентството, както в Чехия или Полша, които веднага да вземат нещата в свои ръце. Това наше стъписване даде възможност за едно доста сериозно закъснение, което според мен се оказа фатално.
Какво се случи с онези десни лидери, които биеха рекордите по рейтинг, на които хората вярваха, заради които се прибраха в къщите си, и това дясно многообразие, което имат сега българските граждани от многобройни лидери? Според мнозина, в момента има повече десни лидери, отколкото избиратели, може би заради това, което се случи преди 20 години.
Вчера ми се обадиха бивши седесари от Дупница. Утре те празнуват 20 години от 4 февруари. Те ми казаха това, което на ден по три пъти ми казват наши симпатизанти от цяла България – питаха ме: „Господин президент – какво става? Сега има три горе-долу големи десни субекта?”. Аз ги питах: „Вие кои сте?” Той ми отговори: „Ние сме си същите хора от преди 20 години, от 4 февруари, само че една малка част от нас днес са извън РБ, в единия или в другия субект.” Тъжно е. Не говоря със съзидателен тон по отношение на новите политически субекти, всеки има право да създаде своя партия, всеки има право на надежда, че тази партия ще се развие и че ще има последователи. Аз не искам да кажа лоша дума срещу новосъздадените политически формации. Още повече, че аз вярвам в политическата и лична честност на Христо Иванов и хората около него. Мисля си следното – натрапчивото желание на ДСБ да бъде винаги лидер на десницата, ми е малко необяснимо. СДС загуби изборите през 2001г. от НДСВ със 17,2%, спомняте си НДСВ беше феномен, спечели абсолютно мнозинство. Ако СДС се беше запазило като единна политическа сила, след 4 години, когато започна залезът на НДСВ и нашите симпатизанти, които бяха гласували за НДСВ започнаха да се връщат, СДС щеше да има 20-22%. Създаването на ДСБ тогава, което беше съпроводено с много надежди, не донеси никаква положителна промяна за българите. Не можа да се развие като голяма политическа партия, но нанесе съкрушителен удар на СДС, от който СДС не успя да се възстанови.
Същата ли е ситуацията и днес?
Да и това буди много тревоги.
