Тони Николов е философ и журналист. Специализирал е в Папския институт за Изтока (Рим) и в Училището за висши хуманитарни науки (Париж) в групата на проф. Жак льо Гоф. Член е на Международното общество за изследване на средновековната философия (S.I.E.P.M) в Лувен. От 2005 г. до 2009 г. е главен редактор на Радио Франс Ентернасионал – България.
Автор на статии в областта на средновековната и съвременната философия, преводач на книги на Ж. П. Сартр, Ж. Ф. Лиотар, А. Безансон, Ж.Бернанос, Р. Жирар, Ж.Грийн, Вл. Гика, К. Вирджил Георгиу, на енцикликата „Блясъкът на истината” и на книгата на Бенедикт XVI „Светлина на света”. Съставител на тритомника с есета на Георги Марков. Хоноруван преподавател в СУ „Св.Климент Охридски”. Автор на книгите „Пропуканата България“ и „Българската дилема“.
Г-н Николов, в петък отбелязахме деня на хилядите жертви на комунизма. Оттогава минаха много години, имаме някаква форма на демокрация, членове сме не ЕС и НАТО, но тази форма удовлетворява ли българския народ и интелигенция?
Много от проучванията, които виждаме, показват, че има редица скептични забележки към българската демокрация. Това, разбира се, е обяснимо и не означава, че българите са срещу демокрацията си и искат да се върне бившият режим. Що се отнася до миналото – то е една от болните теми на настоящето. Съдбата на жертвите на комунистическия режим, дебатът ни за миналото изобщо, не е една затворена страница в българското общество. Стана така, за съжаление, че тази страница бе набързо преобърната, без да бъде окончателно прочетена, както призоваваха редица видни политици в началото на 90-те години. На практика се случи така, че консенсусът, който се получи в средата на 90-те години – да не ровим миналото и да не се връщаме непрекъснато към това в името на нашето членство в ЕС и другите световни структури – не беше ползотворен, защото тази страница не бе внимателно прочетена – нещо, за което призоваваше например президентът Петър Стоянов и което не се случи. Днес отново и отново си задаваме тези въпроси. Както виждаме, това е една болна тема, която не влиза достатъчно в учебниците по история. За младите хора тя не е ясна, тя е някак далечна. Неясно защо въпросите, които се задават в къщи, не получават отговори. А и ние нямаме дори и мемориали – всъщност паметникът на жертвите на Белене все още не е факт въпреки ролята на инициативните комитети. Ние малко знаем за този период, истината за комунизма продължава да тежи, а когато се лекува едно общество, се лекува неговото минало. Миналото на човека е всъщност неговата болест. Неизлекуваната част от това минало прави всички тези гърчове и особени симптоми в настоящето. Ние сме болни именно с миналото си.
Младите хора не помнят комунизма, не са живели по това време. Как най-кратко бихте ни разказали за комунистическия режим?
Той може да се разкаже по различни начини. Аз още 20-годишен имах възможността да затворя тази страница за себе си. Обикновено хората казват: „да, но той е част от моя живот, а пък никой не воюва с миналото си“. И това го има, донякъде. Това беше времето, когато съм отгледал децата си, когато сме се изучили, когато са се случили хубави неща за моето семейство, но това беше време на несвобода. Така ще го определя накратко – време на липса на политически свободи. Няма как да загърбим този проблем. А липсата на свобода е нещо много важно. Това беше време, в което не можеше свободно да се пътува, да се говори, да се пише, не можеше да се извършва никаква инициатива, не можеше да планираш живота си по начин, по който партията – държава да се съгласи с теб. Нищо от това не можеше да се случи. Аз помня залеза на комунизма, но наливането на основите на тоталитарната държава е било нещо доста страшно. Това наливане на бетон се извършва върху костите на десетки хиляди жертви.
Преди няколко дни в интервю Христо Иванов каза, че нашата демокрация е фасадна. Съгласен ли сте с това твърдение, или просто у нас има някаква форма, средно състояние между източна и западна демокрация.
Много сложно е да се каже. Аз преди време казах, че тя е „ситуативна демокрация“ и си харесах това определение, защото то според мен означава демокрация, в която днес е тъй, а утре – инак. Тази липса на последователност, предвидимост и отговорност на институциите, нуждата отново и отново да четем миналото и да се връщаме към настоящето – тези неща сигурно са писнали на много от хората в България. Казваме си „тези въпроси ние не сме ли си ги поставяли през десетилетията?“. 30 години си ги поставяме, а отговорите все липсват. Вярно е, че понякога самите въпроси са по-важни. В началото на 90-те беше така – беше важно да се поставят въпросите. 30 години по-късно ние трябва да стигнем до някакви отговори заедно като общество, до някакъв консенсус дори по комунистическото минало.
Преди време издадох дневниците на Иван Тутев – един от съдените в процесите срещу Трайчо Костов, човек от кръга на Гео Милев, човек от ляво, минал през Белене. Написах следния предговор: ако този човек от ляво, също пострадал, показва целите ужаси и страдания на онова време, не може ли поне чрез свидетелствата на част от тези жертви дори част от хората в ляво, не само хората в дясно, да постигнат консенсус, че в онова време е имало безправие, имало е много невинни жертви и са се извършвали престъпления. Не можем ли тези факти не просто да ги напишем в учебниците, но и да има един разказ за комунизма, подобен на разказа за нацизма в Германия. Там никой не спори по тези събития, по тези неща има съгласие – трябва да разберем, че ужасите са се случвали, престъпления са се извършвали, вината е била поета.
За комунизма не е така. Там има някакви много славни страници и други хора непрекъснато ни говорят как са били построени 3,4 и повече Българии през този период, сякаш е било много славно време. Писателката Рада Москова ми каза, че тя с недоумение слуша тези разкази, защото е човек на години и като е била малка са й обяснявали за славното бъдеще, а сега всички й говорят за славното минало. Ако ще заместваме едни митове с други и непрекъснато ще говорим за милинката и баничката от 6 стотинки, няма да направим напредък като общество.
Кои са вътрешните и външни фактори, които пречат на постигането на този консенсус?
Вътрешните фактори – до известна степен това е една политическа сила. Това е историята на БСП – една партия, която е наследник на БКП, която има своите симпатизанти и това е немалка част от обществото. Има една част от хората, живели в онова време, които не искат да променят призмата и разказват митове, легенди и небивалици на внуците си. И това го има. Освен това имаме много нерешени въпроси в миналото си относно това как гледаме на Изтока и на Запада. Ние сме по традиция европейско общество. В същото време отношението към Русия ни е разделителен фактор. То продължава още от Освобождението, не от 1944 година. Това е много сложна картина на българо-руските отношения, която някой ден трябва да бъде написана по-обективно, не само в черно и бяло, и така да влезе в учебниците.
Днес се организира протест в защита на независимостта на съдебната система и на Лозан Панов. Като философ и журналист, как гледате на опитите за натиск срещу независимостта на съда?
Независимостта на съда е нещо много хубаво. За съжаление, през последните 30 години се убедихме, че много от критиките срещу българската съдебна система са основателни. По моя опит със съдебната система в Българи, ако през комунистическия период тя е осъждала невинни хора, в годините на демокрацията тя започна въобще да не издава присъди, т. е. и виновните не бяха осъждани.
Виждал съм магистрати да излизат пред Съдебната палата и искаха подкрепа от обществото, което означава, че има дисфункция вътре в системата. Никой не иска да има намеса в съдебната система, иска се тя да си върши работата и всички да сме убедени, че тя е обективна и не се поддава на друг политически натиск. Така че магистратите се нуждаят от подкрепа.
Преди известно време написахте един много хубав текст, който се казва „Писмо до Бога“. Какво още бихте искали да напишете в своето писмо до Бога?
Да напиша, че, както казваше Йордан Радичков някога, човекът е едно прекрасно изречение, но в него, за съжаление, има много правописни грешки. По някакъв начин ние трябва да изкажем съжаление и леко разкаяние за всички тези странни и страшни печатни грешки в изречението на собствения си живот.
А покаянието е нещо, което в България много трудно се случва.
