Вицът за пияния, който искал да уязви жена си с обвинение, че децата й не са от нея, беше анимиран в най-новото неадекватно изказване на държавния ни глава Румен Радев. Така прозвуча опитът му да обяснява на Европа, че не заема европейска позиция, щом подкрепя временния президент на Венецуела Хуан Гуайдо.
„Европа е силна, защото е люлка на демокрацията и свободомислието и точно по тази причина европейската позиция не е тази, която поставя ултиматуми. Не е тази, която подкрепят повече държави, а е тази, която уважава правото и суверенитета“, заяви той в отговор на журналистическия интерес по каква причина не подкрепя европейската и българската позиция в частност спрямо кризата в латиноамериканската държава.
Сякаш му беше малко да поучава Европа що е то европейска позиция от „висотата“ на своя миг (29) в политиката, Радев реши и да изтъкне предимството на индивидуализма пред колективните решения. Което може да е вярно в друг контекст, но не и по отношение на държавническия подход в крак с принципите, които българската държава е приела като съюзник на същата онази Европа, заподозряна от него, че не разбира от европейски принципи.
„Виждате, че за пореден път правителството се крие зад колективната безотговорност на органи като Съвета по сигурност, който има правомощия във вътрешни проблеми, касаещи националната сигурност, а не в решаването на международни въпроси“, просветли Радев журналистите, някои от които може да имат нужда от просветление, но не и от страна на президента, чието съзнание явно е замъглено от амбицията да бъде контра на всичко, което решават (реално) управляващите.
„Революционното“ в случая е, че Радев демонстрира непоколебимост да жегне в това отношение дори и опозицията (за втори път, след като оспори желанието на БСП за предсрочни избори), с която е е свързан чрез московската си пъпна връв като самолет, зареждащ се във въздуха от танкер с надпис „БСП“. А се е разкачил, а му е свършило горивото…
На него му е важно да изпъкне на общия фон, пък ако ще и „камък върху камък да не остава в борбата за мир“, както гласеше една ирония от времето, когато е бил млад офицер в БНА и се е борил за мир срещу „войнолюбците от НАТО“. Човек започва да си мисли, че ако утре правителството реши да забрани човекоядството чрез своето мнозинство в парламента, Радев непременно ще наложи вето и ще обясни най-сериозно, че самоизяждането и без това е политически факт (с намигане към собствените му заслуги в това отношение), поради което не бива да лицемерничим и да отричаме самоизяждането като такова.
Радев се подигра лично на Борисов за бързата му поява в Москва само седмица след като самият той беше приет миналата година в Крим от Путин – също на „прима виста“ в рамките на визита, обявена почти в последния момент. Беше на практика привикан да му четат още веднъж в рамките на няколко месеца руско конско като на провинил се троянски кон, след като вече вече веднъж му го чете в собствения му кабинет в София предрешеният като руски патриарх бивш полковник от КГБ Кирил Гундяев.
И този опит на Радев да проявява самоцелна различност също издиша като балон, паднал на трънливия път на логиката. Защото Борисов е основателна мишена за всеки задочен критик по какви ли не въпроси, но не и в този случай, при който Радев на практика се присламчва със задна дата към подигравките на руските медии относно бързата поява на Борисов в Москва по стъпките на бившия пилот на „Миг 29“. Това ехо на руското надсмиване трудно може да бъде определено като открояване на Радев със самостоятелна позиция – при това с доста голямо закъснение.
Изобщо вече може да се обобщи, че новоизлюпеният политик Румен Радев явно схваща твърде превратно многопартийната демокрация. Защото партиите са едно, а той ни е единствен. Но също не е незаменим. Това първо. И второ – алтернативата на някогашното еднопартийно управление не е създаването на втори център на властта в условията на демокрацията днес. Напротив, това е противоконституционно. И е особено грозно да бъде преследвано така самоцелно в името на собственото изпъкване чрез излъчване на шизофренични сигнали за българската външна политика от страна на един бивш военен, който се държи повече като бивш натовец, отколкото като бивш генерал, очевидно прегърнал собствената си „генералска линия на партията“.
