В края на 2014 отидохме с приятели да посрещнем Новата година в Литохоро, на брега на Бяло море, под Олимп. Беше ми първо отиване в Гърция, после ходих още веднъж – до Александруполис, по български – Дедеагач.
Не знам и бъкел гръцки, но тогава, в Литохоро, в новогодишната нощ разбрах, че Алексис Ципрас ще бъде следващият министър-председател на Гърция. Сервитьорите в ресторанта час по час казваха една тайнствена дума – СИРИЗА, с ударение на последната сричка.
Беше като парола, като съзаклятие.
На 25 януари 2015 това чудо на гръцката политика попиля ПАСОК и „Нова демокрация“ и Алексис Ципрас влезе триумфално в историята, ставайки най-младия министър-председател от 1865 насам.
Българските коментари тогава бяха, че това е нов вариант на старата гръцка игра – сиртаки до безпаметност, а след това другите, най-често германците – плащат.
Ние не харесваме гърците – и има защо, а допълнително към това деснеещите български градски коментатори изпитваха неприязън и показваха неприкрито презрение към тази откровено левичарска партия и конкретно към Ципрас.
В лично качество бях раздвоен в отношението си. От една страна си давах сметка, че съвсем съзнателно Ципрас експлоатира гнева на гърците и че дава трудно изпълними (а и направо неизпълними) обещания.
От друга – ми беше страшно симпатичен начинът, по който успя да оваля в праха ПАСОК и „Нова демокрация“, двете партии, които забъркаха гръцкия дългов качамак и носят основната отговорност за икономическото срутване на страната.
Но по-скоро бях скептичен.
С днешна дата, седмица, след като Ципрас загуби парламентарните избори за сметка на „Нова демокрация“ и поредната издънка на клана Мицотакис, си мисля, че той се справи не зле.
Типологично правителството на СИРИЗА беше изправено пред същите изпитания като правителството на ОДС в България през 1997: финансов хаос, растяща безработица, изолация от финансовите пазари, всеобща несигурност.
Обективно Ципрас се справи малко по-зле от Иван Костов, но пък не загуби изборите толкова катастрофално – доби 86 депутати и това означава, че СИРИЗА е жива. Което не може да се каже за СДС.
Все пак Ципрас успя да извади Гърция от т.нар. спасителна програма, свали безработицата от 26 на 18 % и предава ва Мицотакис-младши едно що-годе поукрепена държава.
От моя гледна точка най-важното му качество е, че излезе куражлия и призна Македония, въпреки че прекрасно разбираше, че това ще му струва властта.
Но го направи. Вярно, че под външен натиск и със скърцане на зъби. Но крачката беше сторена.
Не е често явление не само на Балканите, но и в европейската политика изобщо. Модерните политици предпочитат да не дразнят електората директно, но пък като вземат властта, как мишкуват – не е истина.
Ципрас не мина по тоя път.
И заслужава уважение.
Историята ще го съди и ако има обективни историци, те би трябвало да отчетат, че той зарови една вековна вражда с барутен заряд.
Дано тия след него не я изровят отново.
А за това как България успя – или не успя – да се възползва променената обстановка – друг път.
Тема е за отделен коментар.
