ЕКСКЛУЗИВНО Илияна Йотова: Членството в Шенген ще е свидетелство за доверие (ВИДЕО)

Илияна Йотова родена на 24 октомври 1964 г. Работила е като репортер, редактор, водещ и директор на дирекция “Новини и актуални предавания” в БНТ (1990 – 1997 г.).

Ръководител е на Пресцентъра на Националния съвет на Българската социалистическа партия в периода 1997 – 2007 г. Член е на НС на БСП от 2000 г. до 2016 г.

Народен представител е в 40-ото Народно събрание на Република България (2005 – 2007 г.). От 2007г. до 2017г. е евродепутат.

На 19 януари 2017 г. Йотова и Румен Радев полагат клетва като вицепрезидент и президент на Република България пред Народното събрание, а на 22 януари 2017 г. официално встъпват в длъжност.

 

Госпожо Вицепрезидент, България и Европа бяха парализирани по невиждан начин от пандемията. Как се справихме ние българите – пощади ли ни вируса или занапред ще плащаме висока цена?

За съжаление, не можем да говорим все още в минало време, тъй като проблемите продължават. Те продължават в целия свят, в Европа, а и в нашата страна. И въз основа на статистиката, която всеки ден чуваме, нямаме основание да сме особено спокойни за това, което ни чака през следващите седмици или месеци. Дали сме се справили? Позволете ми да разделя нещата в България на два периода. Ние бяхме сред първата тройка от страните в света и Европа, които много бързо взеха мерки с въвеждането на извънредното положение, така че максимално да се ограничи разпространението на вируса. Ако не ме лъже паметта, Щабът заработи още през февруари.

Много се надявам, че българското посолство в Пекин си е свършило работата. Аз нямам достъп до тази информация, категорично искам да го заявя. Но се надявам, че първите мерки и планове, които правителството направи, са въз основа на информацията от там. Тъй като не мога да си представя, че една дипломатическа мисия няма да се ориентира от, да речем, местното поделение на СЗО в Китай или от официалните китайски власти, или от масовата информация, която там може да се получи и да предупреди по съответния начин българското правителство, българските институции, Министерствата на външните работи и на здравеопазването, за да се види каква е опасността, първите сигнали и рисковете, пред които бяха изправени всички страни. Трябва да кажем нещо, за което много рядко се говори в българските медии и в публичното пространство, че първите много сериозни, истински предупреждения, че става нещо, че имаме сблъсък с непознат досега вирус, че светът е изправен пред опасността и рисковете от пандемия, са още от края на януари месец. И сега със задна дата се задава въпросът защо в много страни се пропуснаха тези много важни първи седмици, в които, разбира се, че няма как да се открие ваксина, разбира се, че няма как да се открие онова чудодейно лекарство, което да предотврати разпространяването на вируса, но можеха да се вземат всички онези първи мерки, които след това се оказаха големия препъни камък. Това са консумативите, това са маските, това са защитните облекла, това е необходимата апаратура в болниците. Сигурно още много дълго ще правим тези анализи. България се справи в този първи период.

Много се спори сега за действията на Щаба. Много е лесно да се дават оценки със задна дата. Много се спори за това дали беше заложено повече на страха, на стреса сред гражданите или на това всеки да осъзнае своята собствена отговорност и отговорността пред тези, с които контактува (било то в семейството си, на улицата или на работата си). Ако питате за моето конкретно мнение – страхът и стресът бяха в повече. Още повече, аз не съм убедена, че това беше най-ефикасното за съзнанието на хората. Липсваше ми повече обяснението, липсваше ми повече информацията, не статистиката – колко са заразените, къде се намират, а за опасностите, за онова как всички трябва да бъдем единни и солидарни в този период. Ясно е, че ние се преборихме в този първи период, защото хората разбраха своята отговорност. Аз не съм сред тези, които казваха, че българите не са дисциплинирани като германците, напротив, аз бях с моите съграждани в квартала, на опашката в магазина и навсякъде виждах колко стриктно спазват. Това не е благодарение на страха и на стреса, а на всеки, който осъзна своята отговорност. Бяха предприети много стриктни мерки, ние действително нямахме толкова строги мерки, както беше в Гърция или Испания, разбира се, там и мащабите бяха други. Разбира се, бяха направени много грешки, но пак казвам – никой не може да бъде сочен с пръст в момента, защото беше ново и непознато за нас.

И днес много се спори за това дали трябваше да се затваря София, дали трябваше да се затварят големите градове, кому беше нужно да се подписват тези декларации. Полицаите изнемогваха, а и нали сме наясно, че те не можеха да проверят всички декларации. И едновременно с това се видя, че има много големи пробойни в здравната ни система и тук специално искам да кажа едно голямо благодаря на всички дарители, защото, ако не бяха те да подпомогнат болничните ни заведения в този важен и решителен период, щяхме да имаме още по-големи проблеми.

Лошото стана след това. Някак си много бързо дойде успокоението. И най-голямата грешка, която аз виждам в лицето на българските институции – не искам да прехвърлям вината само на изпълнителната власт, нито само на законодателната – но ние трябваше като общество да имаме план плавно да излезем от това извънредно положение и от извънредните мерки. Ако го бяхме направили на различни фази, с оценка на всяка една мярка, взета до този момент – доколко тя е била ефективна, какви са резултатите, днес ние с вас нямаше да говорим в ден, в който отново имаме удължаване на срока на извънредните мерки. Тъй като се взимаха решения на парче, създаде се впечатление, че само този, който не е помолил министър-председателя, той не е с облекчен режим. Трябваше по-внимателно да се разрешава събирането на публичните места, на стадионите, в ресторантите, за да може да не бъдем свидетели на тази вълна, както е днес.

Така че, основната ми препоръка, не критика толкова, и сега не е късно, нека всички заедно да го направим този план. Испания го направи в четири фази, Германия го направи в три фази, Гърция имаха първата фаза на стриктните мерки и след това постепенно г-н Мицотакис обяви коя мярка след коя следва, за да излезе от извънредната ситуация. Това хаотично движение при нас и днес създава голяма несигурност в хората. Те не знаят ще могат ли да направят абитуриентският бал на своите деца, или не могат; кой трябва да вземе това решение; какво да се прави с планови операции (в един момент казаха „правете ги”, но сега лекарите са притеснени, защото не се правят задължителните PCR тестове на пациентите, сега в момента излагаме лекарите на опасност). Трябва час по-скоро да има форум, в който всички онези власти, които имат отношение по този въпрос, да седнат, на базата на един много сериозен анализ на случилото се дотук, да се прецени какво се прави в следващите седмици. Вчера чух от здравния министър, че такъв анализ на периода на най-тежката изолация има. Аз не съм го видяла, търсих го и на сайта на МЗ, и на специализирания сайт за COVID-19, надявам се по някое време да го видим и ние. Като общество имаме нужда от този разговор, защото това пряко ще рефлектира и върху икономиката.

Споменахте и Вие, че някои от мерките са били пресилени, например, блокирането на София. Много хора също останаха с убеждението, че мерките у нас са пресилени, за да се прикрият някои действия на властта. Имате ли такова усещане или става дума за обичайната параноя и недоверие към властта?

Искам да вярвам не в конспиративни теории, а в действително осъзнатите и прецизирани мерки, които бяха взети. Пак казвам, със задна дата е много трудно да се критикува една или друга мярка. Това беше пресилено и неефективно (блокирането на София-бел.ред.), както и забраната да се ходи на Витоша или в парковете. Всеки един лекар, който е завършил медицина, ще ви каже, че когато е бил студент, първото нещо, което са го научили при епидемия е чистият въздух. Ние направихме точно обратното. Хората се стреснаха от това, че не им беше обяснено. Трябваше повече информация, трябваше да се „удари” повече върху съзнанието и отговорността на хората. Чрез посредничеството на медиите, да се обяснят всички рискове. Няма случай в света, в който прекаленият контрол, прекалените забрани да получат по-добрия резултат от собственото съзнание на хората и тяхната убеденост. Знаете ли, като всеки прекален контрол, като всяка прекалена мярка, нейното избягване винаги е по-гъвкаво, хората са много по-изобретателни да я заобикалят, отколкото ако лично са убедени, че другото, по-предпазливото поведение е печелившо за нас. Вие го виждате сега – всеки говори, че много трудно ще се върне този контрол, защото хората вече казаха „добре, защо за едните може да има по-леки мерки, а за другите не може”. Именно липсата на този план, на как една мярка следва другата, води до раждането и на такива конспиративни теории, че някой нещо иска да прикрие. А всъщност, ако си говорим честно, в този период най-важното беше здравето на хората и тяхното оцеляване.

Епидемията послужи като повод и на европейските институции да преразгледат дневния си ред и да помислят за нови начини на разпределяне на европейски пари. Какво всъщност стана на терена на ЕС?

Европа отново се показа колко е неподготвена при кризи. Тя пропусна един много голям шанс. Точно в най-тревожните месеци – краят на февруари, март, април, когато всички бяхме свидетели какво става в Италия, Испания. Тогава ЕС, като конструкция, като институции беше големият липсващ. Ако се върнем назад, нямаше нито едно заседание, нито една среща на върха, където много бързо да се съберат европейските лидери и да всеки да каже каква е ситуацията в неговата страна, да каже коя от предприетите мерки е работеща. Да има една обмяна на мнения, ако не координация (тъй като координацията е следващото стъпало). Да се покаже онова, което стои в основата на ЕС – съпричастност и солидарност – и възможността да излезеш заедно от една опасност, каквато е COVID-19.

Ще ви припомня един филм от 2011г. „Заразяване”, който сега отново стана актуален. Много подобен сюжет на това, което се разигра в света. Един от първите кадри е как световните лидери, от всички краища на света, се събират, за да обмислят какво да правят. Във филма се оказа, че може, но в действителността се оказа, че не може. И тогава много европейци в тези месеци се питаха „за какво ни е този ЕС, когато ние сме притеснени, изплашени”, когато се виждаха кадрите от Италия, Испания и една Европа, която не даваше никакво „лекарство”. Още на 17 март формираха  един съвет от водещи специалисти вирусолози на европейско ниво. Три месеца ние не сме чули нищо за дейността на този съвет. Както беше създаден, така си остана на хартия.

Европа прескочи целият този период на здравно санитарните мерки, които трябваше да бъдат координирани, когато трябваше да се помогне на Италия, когато се стигна до ситуации, при които се държавите си крадяха маски по летищата. Всичко това е абсолютно недопустимо. Тя прескочи целият този период, в когато водещи бяха здравно-санитарните мерки и тръгна да решава проблема с последствията, да прави планове за икономическо и финансово възстановяване. В това няма нищо лошо, моля ви не ме разбирайте грешно. Това много ми прилича точно на ситуацията с миграцията – предишната голяма криза на ЕС, ние не лекувахме причините за тази миграция, а Европа трябваше да отделя огромни суми, за да се справя с последствията. Сега се получава същото.

Не съм може би много коректна, защото не само ЕС беше неподготвен, но и светът беше неподготвен. Една организация като Съвета за сигурност на ООН се събрана за първи път, за да преценят обстановката, едва на 9 април, когато вече изключително тревожните кадри от държавите бяха достояние на всеки един гражданин на света. Човек си задава въпроса докога тези организации ще продължават да бъдат нереформирани; докога тази мудност и липсата на всякакво лидерство и решения вреди и се отразява на всеки един от нас.

Питахте ме за икономическото и финансово състояние. Тези дни Европа показа, че дори пандемията не я научи да бяха от бюрокрацията, да бъде по-гъвкава, защото чак на 17 юли ще има среща на върха на живо, на която ще бъдат обсъдени всички тези планове, многогодишната финансова рамка и възстановителният план, който се предлага за 750 млрд., 500 от които ще бъдат грантови схеми, тоест, те ще бъдат субсидии за държавите, за да излязат по-бързо от тази криза.

Какво обаче имаме на този етап? Никакво разбирателство. Имаме четири страни в Европа – Дания, Швеция, Холандия и Австрия, които определено не са съгласни с тази схема. Тези дни имаше среща между президента на Франция Макрон и премиера на Холандия Марк Рюте, от която стана ясно, че тези пари ще видят бял свят чак след 1 година. Докато се превърти цялото това европейско колело на бюрокрацията се оказва, че европейската икономика ще бъде подпомогната в най-добрия случай в края на 2021г. А дотогава как ще се справят отделните държави членки? Или тук ще се измислят по-бързи начини, по-бързи инструменти, за да могат тези пари наистина да стигнат до потребители, до европейската икономика или ние отново ще затлачим целия този процес.

В моя опит много съм слушала за милиарди евро – по фондове, как се разпределят, многогодишни финансови рамки. За милиарди винаги се говори по-лесно, отколкото за няколко милиона, които трябва да отидат в някои бранш от икономиката, за да го подпомогнат сега и веднага. Защото след 1 месец или след половин година вече ще бъде безкрайно късно.

Аз не можах да разбера точно каква беше позицията и на българското правителство, освен принципната подкрепа за предложенията на ЕК. Съжалявам, имам възможност да прочета само прессъобщенията от МС, където информацията е твърде обща, но се надяваме на 17 юли правителството да има и по-сериозна обосновка за това на коя страна е България.

Защото, да, звучи хубаво – ние ще подкрепим грантовите схеми за 500 млрд. евро, но ние винаги забравяме един факт – всичко това ще има цена – цената е по-голямата вноска в европейския бюджет. И тук трябва да си дадем сметка дали България и други страни са готови да го направят. Иначе в предложенията на Комисията не виждам нищо лошо. По-скоро възраженията ми са по скоростта, гъвкавостта и най-добрите инструменти, които могат да се използват, за да може този, иначе добре звучащ, план да помогне на тези, на които трябва.

Ще можем ли ние българите да се адаптираме към тези нови изисквания и да кандидатстваме с адекватни проекти, така че да можем да усвоим повече европейски средства?

По сегашните правила, които ЕК предложи, всяка една страна трябва да защити своя национален план, с който би искала да бъде подпомогната от предвижданите европейски средства. Аз смятам, че този диалог вече трябва да се води в българското общества, защото той трябва да бъде защитен пред Съвета /на ЕС – бел. ред./ и действително да се подпомогне онази част от българската икономика, която носи със себе си добавена стойност.

Няма как нито един министър в кабинета си, на закрито, нито дори който и да било експертен състав, да го измисли това. Най-добрите решения трябва да се вземат на базата на много широка дискусия с бизнес организациите, да не се забравя социалният аспект на тази политика, да участват и научните ни институти, за да може България наистина да представи защитим план и много бързо да се възползва от тези средства.

От това, което ние знаем, евентуално есента ще бъде готов този план, макар и предварителен, защото самата Европа закъснява с въвеждането на всички тези мерки и фондове, за които говорим. Моето настояване е – така и така изпуснахме златното време да направим здравния план за излизане от извънредната ситуация, нека този път не допускаме тази грешка и да имаме свой икономически план за излизане от кризата и възстановяване на българската икономика.

Аз съм на страната на тези, които смята, че кризата, колкото и парадоксално да звучи, може да има и своя добър ефект, защото с предложените средства, с тази възможност всяка една страна да предложи своето виждане и план, можем не просто да възстановим икономиката, ние можем да я родим отново.

През последните няколко месеца отново се появиха тревожни доклади от ЕС и други европейски институции. Бяхте дълги години евродепутат, разбрахте ли падна ли мониторингът върху България или не падна? Бихте ли дали вашата прогноза за влизането на България в Шенген и Еврозоната?

Три много важни въпроса, които определят европейското бъдеще на България оттук нататък, и това не са просто силни думи, защото от 2007 година ние сме равноправен член на ЕС, но все нещо мъничко не ни достига, все половин крак сме извън другите страни, точно заради тези допълнителни механизми, с които държавата е под наблюдение. Ще започна подред.

Проблемът с окончателното отпадане на мониторинга все още не е решен докрай. Нека да припомня, че имаме едно заявление на предишния председател на ЕК, г-н Юнкер, и препоръка на ЕК за отпадане на мониторинга над България. Не сме извървели процедурите докрай, защото според договора, който сме подписали, ЕК в съгласувателен режим със Съвета и с ЕП трябва да вземе това окончателно решение. Това окончателно решение още го нямаме. Тук ще бъда много критична, защото аз твърдо вярвам, че този мониторинг отдавна не трябваше да фигурира. Второ, в създалата се ситуация смятам, че ЕК трябва да извърви своя път докрай и да прекрати тази част от наблюдението върху България, защото казаната дума е хвърлен камък. Ако след това се въведе един ден общоевропейски механизъм за спазване на върховенството на закона, с което се обвързва и българският мониторинг, тогава България ще бъде наблюдавана страна по еднакви критерии, така както всички останали 26 страни в ЕС.

Сега сме в ситуация нито риба, нито рак – мониторингът като наблюдение не е отпаднал, работата по новия механизъм за върховенство на закона изобщо не е започнала в европейските институции и ние сме останали в една междинна ситуация – буквално, както казваме ние българите, „на трупчета“ – и всеки път ни се напомня, че ние сме още под това наблюдение.

Трябва много голямо усилие на всички власти и на българската дипломация, за да може Комисията да си извърви своя път докрай, да получи съгласието и на Съвета /това на Европарламента вече го получи/, за да бъде прекратен този етап от наблюдението на нашата страна. Защото иначе той ще ни се припомня всеки път, под път и над път, както и докладът, който вероятно Вие визирате. Той бе по съвършено друга тема – икономическата прогноза за следващия финансов и икономически сезон в Европа – и изведнъж там има един член 31, в който се казва, че България е още под това наблюдение. Това е документ, който се чете от инвеститори и  всички европейски институции и нашата страна все едно нищо не е направила до този момент. Това е недопустимо.

Мога да кажа от своя горчив опит за тези 10 години в ЕП, че ситуацията, в която се оказахме днес, до известна степен се дължи на нас, българите. Много разнопосочни сигнали бяха пращани до ЕК и европейските институции именно от български среди, всякакви. Опитът да си решаваме вътрешнополитически проблеми чрез мониторинга е едно опасно нещо и благодарение на него резултатът е днешният.

Тогава, когато част от българските или всички институции вървят в някаква посока, за да се изпълняват критерии, и тъй като те не са лесни, се стига до  някаква степен на изпълнението, има сигнали от други среди в България, които казват, че нищо не е направено и няма никаква реформа. Разбира се, европейските институции четат всякакви информации и вземат своите решения. Темата за мониторинга трябва да бъде обект на консенсусна позиция от страна не само но българските институции, но и на българското общество.

Знам, че печално известно стана понятието „опорни точки“, но в случая те са необходими – политически и национални опорни точки на България, за да се прекрати с мониторинга и после да си влезем с общия механизъм за върховенство на закона, както и всички останали държави. Вие не случайно навързахте мониторинга за Шенген, защото винаги, когато ставаше дума за присъединяване и на България към Шенгенското пространство, макар че няма нищо общо с критериите за приемане в Шенген, винаги ни беше сочен като аргумент за неприемане именно мониторингът.

Друг е въпросът, че тази година ще празнуваме 35 години от образуването на Шенгенското пространство – едно от най-добрите завоевания на ЕС от самото му създаване, възможността за свободно движение на граждани и капитали, което улеснява много и най-различни сфери на живота на европейските граждани. На 35-ата годишнина Шенгенското пространство не изглежда като цяло много розово. Виждате в условията на пандемията колко бързо държавите затвориха всяка една себе си и де факто то за месеци беше абсолютно блокирано. Чуват се гласове, че самият Шенген трябва да бъде реформиран, преди да се поканят нови държави-членки. Има най-различни позиции и предложения, но това, което ме човърка винаги, е , че всяка държава, когато разсъждава в тази посока, взема преди всичко състоянието на националната си политика и след това мисли за държавите, които са поели по този път. Докато този егоизъм съществува в ЕС, докато се проявяват двойните стандарти, скептицизмът по отношение на европейските структури ще се засилва. Той няма да отслабва. Така че България трябва да продължи усилията си да е част от Шенген, защото не е най-важното, че ще се пътува без лични карти и КПП по границите, като някой обясняваше, а доверието. Когато си вътре в Шенген, доверието на целия свят към теб е различно и в това съм се убедила многократно.

И по отношение на еврозоната, моето становище е, че трябва да направим всичко възможно и като общество първо трябва да минем през една сериозна кампания и да обясним всички рискове при евентуалното приемане на общата ни валута. Ще има рискове, но ще има и много ползи и колкото повече говорим помежду си  за това, колкото повече опитваме да го преведем на хората на обикновен език, без диаграми, таблици и думички като „конвергенция“, толкова по-добре. Защото влизайки в този отбор, дори както виждате сега в условията на тази криза – едни са решенията за страните в еврозоната, други са за тези, които са извън. Ние имаме нужда от тази стабилност и аз тук бих подкрепила всяко едно усилие.

Задават се избори, много хора заявиха намерение да участват. Според Вас, изчерпан ли е моделът на управление на ГЕРБ? Очаквате ли поява на нови политически проекти и имаме ли нужда от тях?

Ако питате за модела на страната по отношение на това, което казва Българската конституция – че България е страна с парламентарно управление – аз съм един от най-заклетите привърженици на парламентаризма. Аз смятам, че това е най-добрата еманация на демокрацията, така че в никакъв случай не желая промяна на този модел. Ако вашият въпрос е ориентиран по-скоро към тези, които днес управляват, една коалиция:  ако ние наистина сме демократи, този, който ще управлява, го решава суверенът – българския народ , чрез избори. Ако той счита, че този политически модел на тези партии е изчерпан, това ще се покаже на следващите избори.

Що се отнася до новите субекти, тук прекрачвам в една политическа сфера, която отдавна не бях коментирала, но ще ви кажа, че когато има сътресения в големите, автентичните партии, които измерваме според тяхното парламентарно представителство – ГЕРБ, БСП, останалите, когато има сериозни центробежни сили, когато те не са достатъчно стабилни на политическия небосклон, те отварят свободни пространство и някой ще се намести в тях. Нека това не звучи като заплаха. Общото за всички тези проекти, за които говорите, е това, че те са прекалено персонифицирани. Знаем за проекта на Мая Манолова, за проекта на г-н Цветан Цветанов, чуваме за проекта на г-н Трифонов, но още не знаем какво стои зад този проект.  Не е достатъчно да заявиш „аз ще правя политически проект“. Нека да видим с какви идеи. Политика се прави, защото имаш предложението пред гражданите да направиш техния живот по-добър. Да имаш по-добрата визия, по-добрите предложения как да се случват нещата. Аз не съм прочела все още нищо, може би пропускът е мой, но нищо, което да бъде подредено, за какво се борят всички те.

Предполагам, че това ще се случи в следващите месеци, но то ще бъде и в пряка зависимост от състоянието и на сегашните парламентарни партии. Някои казват, че те са пред разпад. Аз не вярвам на тези големи приказки, защото сътресения в едни политически субекти винаги може да има, въпросът е след тях какво се ражда. Остава ли партията по-стабилна, по обединена? Хората, които ръководят, дали наистина имат визията какво трябва да се прави в България? Защото едно от нещата, които рязко различават българския политически живот от това, което съм наблюдавала в други, успешни страни от ЕС, е липсата на дългосрочен проект как трябва да се развива страната ни.

Казват, че младите хора си отиват. Знаете ли, не ги дразни толкова липсата на правила или достатъчно финансиране или високи доходи. Това, което ги тормози най-много е това, че нямат перспективата, виждането за перспективата какво  ще прави България през следващите 5, 10 или 15 години. Аз бих подкрепила политици, които ми предложат това.