Създаденото от Костов ДСБ се маргинализира безвъзвратно

Напускането на младежкия клуб на ДСБ е поредна стъпка на преход на тази партия от политическото към виртуалното пространство. Създадена в резултат от кризата на СДС през 2001-2004 г., ДСБ имаше амбицията да „спаси духа“ на демократичната общност, изоставен от „разпадащото се тяло“ на СДС, попаднал под контрола на инерция и дребни сметки и интереси. С риск да си навлека „похвали“, мисля, че опитът беше неуспешен.

На мястото на изпадналия в криза СДС,  получил 18 на сто от гласовете на изборите от 2001 г., през десетилетието след 2004 г. се появиха две отделни партии (без да броим по-малките отцепнически групи), които поотделно с труд преминаваха 4 процентовата бариера, а заедно – в Синя коалиция или Реформаторски блок – трудно достигаха двуцифрен резултат.

Разцеплението на практика инвалидизира демократичната общност и отвори възможността за посткомунистическата олигархия да контролира значимите политически сили в целия политически спектър.

В началото ДСБ обединяваше поредица значими фигури в демократичното пространство, които играеха ключова роля в парламентарните дебати като говорители на опозицията и вдъхновители на демократичното обществено мнение. Това бе много съществена привилегия за една партия с ясно персонализирано лидерство в лицето на Иван Костов.

За съжаление, тези значими фигури се оказаха безпомощни да извадят ДСБ от самоналоженото й гето – от сектантското самочувствие, че този относително малък политически клуб е носител на истината от първа инстанция в българската политика и единствен гарант за демократичното развитие на страната. Сектантската атмосфера в партията се определяше от факта, че към нея се ориентираха по-радикалните и непримирими антикомунисти, отхвърлящи възможността за политически компромиси с „комунисти и мафиоти“. Този сектантски курс на „благородна самоизолация“ се подкрепяше и от определени личностни качества на партийния лидер Иван Костов, които са добре известни.

Напускането на Младежкия клуб на ДСБ ми напомня на едно друго напускане – отпреди 10-12 години – на цяло едно младо поколение лидери, израснали в ДСБ. Може би не всички си спомнят, че популярни днес политици от средното поколение – Даниел Митов, Прошко Прошков, Петър Николов, Христо Ангеличин – започнаха своята политическа кариера в ДСБ, но бяха принудени да напуснат, защото в партията нямаше атмосфера на свободно развитие и лидерство.

Иван Костов има безспорни заслуги като държавник, но отношението му към сътрудници, колеги и съмишленици винаги е било неоправдано сурово и често непоносимо.

С оттеглянето на Иван Костов от лидерската позиция спускането на партията по наклонената плоскост не бе овладяно. Радан Кънев има безспорни качества, но интелектът и прагматизмът му не се оказаха достатъчни за да изведат ДСБ от порядъка на „борещите се за 4 на сто“ партии. След оттеглянето му – при поредна загуба от 2017 г. партията бе окончателно и мисля – безвъзвратно маргинализирана.

ДСБ притежава личностен потенциал, на който могат да завидят много по-големи и успешни партии. Нека напомним: в ДСБ членуват – или поне членуваха – Веселин Методиев, Екатерина Михайлова, Светослав Малинов, Димитър Бъчваров, Иван Н. Иванов, , Евгени Чачев… Сигурен съм, че пропускам значими имена. Който и да е от тези хора, избран на лидерска позиция би поставил своите завидно високи професионални и човешки качества като стандарт на разположение и следване на ДСБ. Не е все едно кой върви начело.

За съжаление, в българската политика един слизащ от официална позиция лидер твърде често се изкушава да постави  на своето място някого, който не би бил заплаха нито за запазване неформалната му власт, нито за „ореола“ му на недостижим лидерски връх. Аз не подценявам потенциала на настоящия лидер на ДСБ Атанас Атанаов. Познавам го отдавна и съм запознат с качествата му – както професионални, така и човешки, лидерски.

Мисля, че е много успешен в своята сфера на експерт по сигурността, но не зная дали има харизма и мащаб на политическа визия, способна да осмисли и мобилизира една политическа общност. В периода на неговото ръководство ДСБ избледня като публично присъствие и се реализира като присъдружна организация на амбициозната партия на „жълтопаветните“ либерални интелектуалци „Да, България“.

В продължение на години не съм чул глас от редовете на ДСБ, който да задава визия, да определя тенденции, да генерира идеи. Създадена за да „спаси духа“ на демократичната общност, днес ДСБ е принудена безпомощно да наблюдава как младежкият дух напуска нейното все по-изнемощяло тяло.

Жалко!

Коментарът е от „Facebook“ профила на автора. Заглавието е на Дебати.бг.

За още новини последвайте канала на Дебати в Google Новини