Президент на България от 1997 до 2002 г. Роден е през 1952 г. Член е на борда на директорите на Глобалната инициатива за справедливост, основана от президента Бил Клинтън. От началото на 2004 г. е член на Международния съвет на Американската асоциация на юристите Президент на Център за глобален диалог и сътрудничество във Виена. От 2017 г. е член на Доверителния съвет на Александрийската библиотека.
Инициативен комитет подготвя вашата 70-годишнина и 25 години от встъпването ви в длъжност като държавен глава. С какво са натоварени тези събития?
В началото този Иницитивен комиет се правеше в тайна, за която аз разбрах. Благодаря на всички тези хора. Идеята беше не толкова отпразнуване на моята 70-годишнина, колкото да се припомнят тези знакови събития. 4-ти февруари, когато отказах мандат за втори кабинет на БСП. Свиках незабавен КСНС и успяхме да решим кризата. Подадохме и молбата за членство в НАТО, което беше много важно. През март убедих политическите сили да подпишем споразумение за бъдещо въвеждане на Валутния борд. Това беше много важно, защото България беше напълно фалирала страна. Нямаше парламент, нямаше и правителство, излъчено от него, но на мен този документ ми трябваше, за да го покажа пред световните финансови институции и да докажа, че у нас има гаранции за стабилност и реформи, които ще ни дадат спасителния заем. Толкова беше тежко, че дори нямахме зърно.
На фона на зърнена криза, на ръба на гражданска война, вие правите именно този политически жест – молба за членство в НАТО. Как се възприе?
Чувствах се уверен, защото цялата ми кампания мина под това мото. Бях честен с гражданите. Тогава мой стар приятел – Румен Леонидов ми каза „приличаш на натегач”. Много по-късно ми каза, че съм бил прав. Нито една източноевропейска държава не стана част от ЕС преди да стане член на НАТО. Какво остава за България, към която имаше най-малко доверие като най-доверен партньор на Съветския съюз – съмнение, което трябваше да разсеем. Не биваше да изпускаме момента.
Кой написа молбата и колко бързо?
Тогава се обадих на Стефан Софиянски – служебен премиер, назначен от мен и му казах, че подготвяме молба за членство. Отговорът му беше, че никога не сме писали молба за членство. Поканих ги в моя кабинет и там написахме молбата. Това беше институционалният български жест. Дотогава имаше и други политици, които пледираха за членство на България в НАТО, което изглеждаше екзотично. Но техните усилия за подготовка на българското общество трябва да бъдат оценени.
Разкажете за гражданската енергия през 97-ма?
В разговори с Инициативния комитет всички подчертаваха точно това, че преди 25 години имаше ентусиазъм, вяра в политиката, въодушевление. Това не е упрек към днешните политици, но тогава времето беше много по-различно. Подкрепата на този Инициативен комитет отдавам именно на онова време, те бяха част от него. Тогава вярвах в това, което говорех, не политиканствах и не си правех дребни сметки. Решението за кандидатстване в НАТО беше сравнително непопулярно. Но мисля, че взехме правилните решения.
Днес сякаш не могат да се вземат непопулярни решения – това дефект на политиците ли е?
Днешните политици се наричат лидери. Лидер значи човек, който води. Не може непрекъснато да следваш общественото мнение. Да, има непрекъснато сондажи на общественото мнение, но ако беше така, трябваше да оставим да ни управляват социолозите. Има моменти, в които лидерът трябва да вземе категорично решение – за това се иска визия и смелост.
Това, което се случва в Украйна е много сериозно, но аз съм обезпокоен за това, което се случва в България. Няма да анализирам какво се случва в Украйна, всички го правят от сутрин до вечер. Но съм обезпокоен заради начина, по който нашето общество отново започва да изпитва съмнения, да се чуди как да избира между НАТО и Русия. Този въпрос е неистински. Точният въпрос е какво искаме ние българите. Кое би ни помогнало, за да станем една по-добра страна. В българската народопсихология има два много труднопреведими глагола – “туткам се” и “тюхкам се”. Винаги се туткаме преди да вземем голямо решение и след това се тюхкаме. Тази крайна неувереност непрекъснато парализира нашите национални сили. Молба сме подали преди 25 години, обществото я подкрепи. Вече сме член и на ЕС и трябва да престанем с туткането и тюхкането.
Големият въпрос е – след 25 години по-големи натовци ли сме?
По-голяма част от българското население съвсем ясно усети предимствата на това да сме членове на НАТО, и на ЕС. Но ние сме подложени и на чужда пропаганда.
Днес и вчера милиони българи по света, ако не са положили цвете, поне са се сетили за Левски и за нашите възрожденци. Има нещо парадоксално в нашето историческо развитие, което трябва да бъде ясно осъзнато. От първите следосвобожденски години всички възрожденци и политици са имали за идеал европейското развитие.
Но в 21-ви век е поставена под съмнение нашата принадлежност към европейското и натовското.
Не бих го казал толкова крайно. Особено младите българи са съвсем наясно. Няма никакъв смисъл да възприемаме Русия като враг. Просто не трябва да поставяме под съмнение нашата принадлежност. Не искам да говоря за ситуацията, защото не разполагам с достатъчно информация от служби и други източници. Но виждам известно разколебаване в много посоки. Например ЕС ще ни абсорбират, ще променят нашия културен модел. Налагането на общ културен канон в ЕС е немислимо и никой не го иска. Но там е задължителен друг канон – този на върховенството на правото. Българите имат повече доверие на европейските институции да го наложат, отколкото на българските. Трябва да управлява законът, а не човекът.
Ако преди 25 години в началото на вашия мандат Европа отлично е разбирала какво иска България, днес не разбира. Например по казуса със Северна Македония.
Ние започнахме да дискутираме тази тема на обществено ниво много късно – през последните две години. Имахме подчертано грешна политика, особено по времето на комунизма, имаше го натискът към нашите сънародници в Пиринска Македония да се пишат македонци. Всичко това повлия много негативно на цялостната българска политика по този въпрос. През тези исторически периоди България не беше най-привлекателният пример за гражданите на Северна Македония. И в България, и в Скопие, инспирирано от антибългарските кръгове, се внушава неистина – България спира Македония по пътя й към Европа. И Македония, и Албания имат да извървят много дълъг път. Освен това някои държави в ЕС традиционно са против разширяването. Вижте България какви трудности изпитва. Нашите отношения с Македония не спират след падането на ветото, след това ще трябва да продължим да им помагаме. Не се готвим да воюваме, за да използваме този краен тон. Имаме обща история, всички са наясно с това, но в него няма нищо лошо. Има подобни примери и между други страни.
Интервюто е от предаването „Денят започва с Георги Любенов“, публикувано със съкращения. Заглавието е на Дебати.бг.
