Младен Влашки е университетски преподавател, литературен историк, критик и журналист. Доктор е по сравнително литературознание и по философия. Преподава Антична и западноевропейска литература в Пловдивския университет. В 38 НС е бил народен представител от СДС, член на комисията по култура и медии. След това е бил член на НСРТ (днес СЕМ) до закриването му. Автор е на редица учебници по литература и на книги, посветени на българската литература и връзките й с немската култура и литература. Между тях са „Романология ли? Съвременният български роман между употребата и експеримента“, „Млада Виена“ и млада България“ и „Рецепцията на Кафка в България“, „Die Rezeption der Wiener Moderne in Bulgarien bis 1944“. С днешна дата е лектор по български език, литература и култура в Университета във Фрайбург, издател-редактор на литературното списание „Страница“, автор и водещ на предаването „Преге“ по БНР-Пловдив. За своята образователна, литературно-критическа и журналистическа дейност е отличаван с редица награди.
Господин Влашки, преподавате едновременно и в Пловдивския университет, и в този във Фрайбург. Къде Ви намирам в момента и каква е разликата в образователните стандарти?
В момента ме намирате във Фрайбург. Това, което правя тук, е малко по-различно от това, което правя в България, тъй като тук преподавам български език, литература и култура, докато в България преподавам антична и западноевропейска литература, сравнително литературознание, литературна критика. Тоест това са две различни неща. Аз бих могъл да кажа, че системите са малко различни, доколкото студентите тук имат по-голяма свобода при избора как да направят своята учебна програма, как да направят седмичното си разписание, което им позволява по-спокойно да вършат и други неща, като например да работят. Същевременно при нас все още работят тези системи, при които се пуска едно седмично разписание, което трудно се нагласява за всички. Това е много важно за активността на студентите.
Второто нещо, което мога да очертая като разлика е фактът, че тук, станал ли си студент, си избрал да учиш. В България обаче много хора стават студенти просто за да променят местоживеенето си, да поживеят в по-голям град и не винаги са активни в ученето. Това, което би трябвало да бъде студентството, да изследваш сам определени проблеми, които преподаващият задава, тук като че ли леко е поотслабнало, тъй като се чувства един по-ученически манталитет. В България пък става при един много, много ограничен кръг истински студенти.
Какви бяха мотивацията и възможностите на студентите по време на ковид кризата? Как протече и с какво качество беше образователния процес през този период?
Всичко беше онлайн, но имаше известна възможност за хората да ходят в библиотеки, разбира се, при строги правила. Последният семестър се разреди, стана и онлайн, и присъствено. Аз бих могъл да кажа, че специално в преподаването на език тази комбинация от присъствено и онлайн обучение е по-добра. За семинарите обаче, присъственото обучение е единственото възможно, тъй като онлайн обучението в голяма степен прави студентите неактивни. Вярно е и това, че двегодишното онлайн преподаване доведе до това студентите да се стремят да си стоят вкъщи, да намалят разходите по престой в друг град, квартири и т.н. И студентският живот като цяло замря.
Студент означава човек, който изследва, а изследване се прави в дискусия, особено в хуманитаристиката. Там трябва да чуваш гледни точки, да спориш. Тоест самото онлайн обучение е изкуствено. Нека да си спомним, че така възникват и гръцките школи – с редуване на физическото усилие с учебното усилие, и учебното усилие винаги е в разходка и разговор. Ето тези неща при една пандемия изчезват, губи се обема на целостта, в този смисъл и на качеството.
През последните месеци започнаха опити за реформи в българското висше образование. Университетите в България са много, а качеството на образованието е на много ниско ниво. Според Вас, какво трябва да направят Министерство на образованието и правителството, за да се повиши качеството?
Качеството не зависи от обемите, то зависи от ангажимента на учените. Ако се създават условия, които по фалшив път и по фалшив начин да се прави кариера, публикации и т.н., качеството никога няма да се подобри. Когато говорим за големи числа на университетите, това за България е вярно. Много специализирани училища, изпълнявайки някакви критерии, за да не останат по-назад, станаха университети. В Германия почти всеки по-голям град има университет или по-точно специализирани висши училища в най-различни посоки – едни са по изкуства, други са педагогически и т.н. Университет означава нещо особено и целта му е хората, които го завършват, да получават универсално умение за навлизане в познанието и неговото разпространяване. Затова, когато са възниквали университетите, са възниквали два големи факултета – един, който се занимава с духа на човека, и един, който се занимава с тялото на човека – това е истинският университет. Всичко друго специализирано не е точно университет.
Това, което видях са административни неща – опит да се намали администрацията, да се намалят ръководните постове. Важното нещо е съвсем другаде – в това как ще мотивираш един преподавател да бъде не учител във висше учебно заведение, а търсещ учен, който преподава онова, което той самият е направил и открил като методи и информация. Тук е разковничето. Почти всички ние, които сме български университетски преподаватели, сме натикани в обществения, икономическия и финансовия ъгъл.
Безкрайно много хора се издигат по един ненаучен начин, но пък отговарят на критериите и растат. А който работи наистина сериозна научна работа, която е бавна и не винаги дава резултати, стои на по-заден план. Да бъдеш морален спрямо работата си, да имаш и доброто умение да преподаваш, това са нещата, които би трябвало да се търсят в един учен, а не в какви проекти си участвал, къде какво си публикувал и колко точки си постигнал. Защото няма какво да се лъжем – на много места, които според нашата българска система се ценят високо, за публикации се плаща – плащаш и публикуваш. Аз мисля, че пред Министерството трябва да стои въпроса как може наистина да се намери този добър учен и преподавател и да се подкрепи. Това е тънка работа и не може да се прави на едро.
Бил сте депутат в 38 НС. Как ви изглежда българската политика днес и какво бихте препоръчали на сегашните депутати?
Много е трудно да се нарече това движение, скандиране и демонстрации политика. Вижда се, че това е един парламент, който не работи, освен да се въртят едни скандали. Не това е работата на парламента. Идват едни поколения, които нямат представа от комплексността на света. Само ако погледнем през последната политическа година и да видим кой какви хора, къде и как предлага, как ги отстоява, и как ги защитава, е смехотворно. Примерно предлагаш един човек за вътрешен министър, а той е плагиат. Видимо е човек, който има общо с печеленето на пари и с печеленето на популярност. Дори заплашваш, че ще го отстояваш. Хубаво е, че все още има хора на експертни места с морал, които могат да удържат тези положения.
Аз дори не го наричам политика, това са някакви ситуативни решения – махат се едни хора и се слагат други, „наши хора“. Това е страшно в днешното много несигурно време, изискващо точни и бързи решения. Как да ги взимат хора, които нямат нормален и истински житейски опит, нямат големия светоглед, нямат познания, нямат и обща култура и то не информационна, а да могат да правят връзки независимо от това, какви дипломи имат. Наистина трябва да си влязъл през науката в познаването на света и то от човешка гледна точка.
Това, което се вижда у нас в контекста на цялото, ме плаши. Например това колко много хора гледат с лека ръка на варварски актове, като войната на Русия в Украйна и по какъв начин ги интерпретират. Като добавим и днешното ни битие е странно, колко незаинтересувани са нашите политици от това как се чувства човека, комуто този управляващ би трябвало да бъде в помощ, а не да го използва. В момента политическото положение в България е безрадостно и безизходно.
Може ли да се твърди, че незаинтересоваността е политическото отражение на българския народ? През последните години той сякаш се обезвери спрямо всякакви политики, включително и спрямо войната, която виждаме в момента?
Това състояние е проекция на това, което се намира в главите на българите. На въпроса как се е стигнало до тук има много интересен отговор – през българската образователна и през българската медийна система. Тези две системи възпитават и формират. Не може във всяка една медия, да се коментират повърхностни и маловажни въпроси. То е смешно и жалко. Какви предавания вървят по българските телевизии – едни млади хора, от които учители и родители са вдигнали ръце. Те получават модели през по-широките и социални медии, където действа свободията.
Изгражда се един модел на непукизъм, при който всеки се интересува основно от собственото си благосъстояние. Много е смехотворно в тази ситуация българската образователна система се занимава с администрацията, а не се занимава с това как да възпита младите хора. Медийните регулаторите се занимават със смехотворни фигури, вместо, както беше навремето, да има съвет, в който представителни за българската култура хора да могат да сформират посока, по която да се измерват медиите, не да ги управляват. Няма ги тези неща и тази болест на „опростачването“ ще продължи, а отражението ще бъде не само в политиката, но и навсякъде другаде.
Понеже аз съм университетски преподавател ние сме свикнали да казваме, че щом си влязъл да следваш ще си носиш отговорността, доколкото възпитанието го приписваме повече на училището. Аз мисля, че в българската образователна система възпитанието е на последно равнище. Не знам дали някой изобщо се занимава с това нещо. Не ни липсват таланти, но талант без характер е провал. Формирането на характер и ценности ориентири, дори и най-простото нещо като да научиш едно дете, че когато види човек трябва да го поздрави да се усмихне, у нас ги няма. Мисля, че акцентът върху възпитателните дейност в българското образование е много важен. От там, това ще се отрази и на българската култура.
