Малко преди 1998 година Македония, ако и да се беше отделила вече сравнително мирно и безболезнено от Югославия, плуваше в сърбокомунизма. Както и в България, и там бившите комунисти контролираха всичко – Киро Глигоров, член на висшето ръководство на Съюза на югославските комунисти – президент, Бранко Цървенковски – премиер, от Белград – ръчно управление, пей, сърце.
ВМРО-ДПМНЕ на Любчо Георгиевски през 98-а спечели парламентарните избори, но нямаше достатъчно гласове за правителство. Демократическата партия на албанците на Арбен Джафери, най-нормалния и най-умния албанец, когото съм познавал, имаше мандати, за да допълни мнозинството, но Любчо и Арбен не си говореха.
През есента на 98-а Арбен дойде в България. Благодарен съм на съдбата, че можах да говоря с него, макар основните му разговори да бяха на правителствено ниво. Обясни ми просто – Македония е югославянска. Ние, вика, сме учили в Белград, гаджетата ни са в Белград, парите са ни в Белград. Но Македония е българска.
Аз съм роден в Тетово. Не помня в Тетово да е имало македонци. Наш`та кукья беше последна от албанската маала, после почваше българската маала. И се смее.
Като се върна в Македония, правителството на Любчо Георгиевски стана факт. Малко по-късно с албанска подкрепа Борче Трайковски беше избран за президент.
Преди Джафери да дойде в България, албанците и ВМРО не си говореха. Буквално. България изигра решаваща роля за „диалога“. Марин Райков, тогава заместник-министър на външните работи, после, доста по-къснто – министър-председател, през ден-през два беше в Скопие и макар понякога да държеше генерал-губернаторски тон, албанци и македонци си проговориха и това даде резултат.
Още помня как на входа на Собранието Доста Димовска – Бог да я прости, се усмихваше на Джафери, а той се правеше, че не вижда. С българско посредничество българите в Македония и албанците се съюзиха срещу сърбокомунистите и последва най-нормалният период в отношенията ни.
Дадохме им танкове, дето са абсолютно непотребни, заровихме езика подземи, написахме проект за договор и други такива неща, дето сега пак се вадят наяве. Нема лошо.
Мисля, че тогава имаше повече искреност, повече доверие. Денеска, както се изразяват македонците, наш`та дружба и заедничка история се користи повече от метаморфозиралите сърбо-македонски комунисти.
Както и на българската антикомунистическа опозиция, така и на ВМРО-ДПМНЕ бяха сменени всички клетки. Трайковски загина в самолетна катастрофа, Доста Димовска умря от рак, Джафери – и той, а Любчо беше обявен за луд. Груевски пое нещата и си направи империйка, в която му беше все едно дали Македония е в НАТО и ЕС – най-добре – както беше, вечно в чакалнята.
Ама дойдоха други времена. Русия напира към Сърбия и Македония, не може вече да има тука има-тука нема и Западът загуби търпение. Тази провинция стана значима.
Лидерът на сърбокомунистите – струмишкият кмет Зоран Заев, получи ясен мандат от Брюксел и от Вашингтон за сметка на Груевски. На Груевски и на неговото политическо продължение, алиас, както се биха изразили учените хора, Георге Иванов беше обяснено и те бяха принудени да приемат.
За България е важно, че получи роля в този процес. Преди 20 години ние се наместихме в тази ниша самоинициативно, днес – с позволение и даже с поръчение.
Но все пак – важни са разултатите.
А иначе – Заев е по-лош от Груевски. И ще се види. Без значение какви договори сме се подписали.
