Жереми Галон е управляващ директор в McLarty Associates, доцент по политически науки и старши сътрудник в Атлантическия съвет. Последната му книга е „Хенри Кисинджър, европеецът“ (Henry Kissinger, l’Européen).
От началото на войната в Украйна често се говори, че центърът на тежестта на Европейския съюз се измества на изток.
И това е вярно – времето, когато само Париж и Берлин можеха да решават бъдещето на континента, отмина. В тази новопоявила се фаза именно страните от Източна и Централна Европа ще имат все по-голямо влияние.
Това, което се отбелязва по-рядко, обаче, е, че тази промяна всъщност не означава скъсване с миналото, а по-скоро е засилване на значими тенденции, които са видими от известно време.
На първо място сред тях е нарастващата икономическа тежест на Източна Европа. Въпреки че 2022 г. няма да бъде добра за икономиките на региона, преобладаващата макроикономическа тенденция на национално равнище в Европа през 21-ви век е конвергенцията. А емблематична за региона е Полша с висококвалифицираната си младеж, укрепналата си индустриална база – включително в авангардни сектори като финтех и биотехнологии – и способността си да привлича чуждестранни инвеститори.
В рамките на ЕС се наблюдава и политическо „съзряване“. Изминаха почти 20 години от присъединяването на осем държави от Източна и Централна Европа през 2004 г., което означава, че тези държави вече напълно разбират как да се ориентират в сложните институции на ЕС и че тяхното първо поколение функционери на ЕС е достигнало до ключови позиции.
Това е съпроводено с усещането, че за разлика от някои от основателите на европейския проект, тези по-нови членове избират да изпратят най-добрите си хора в Брюксел. Тези лидери – сред които европейският главен прокурор Лаура Кодрута Кьовеши от Румъния и изпълнителният заместник-председател на Европейската комисия, отговарящ за търговията, Валдис Домбровскис от Латвия – не оставят присъствието им в рамките на блока незабелязано.
И накрая, по-малко осезаемо, но вероятно още по-важно е, че това ново поколение национални лидери от Източна Европа показва, че притежава качества, които често липсват на техните западноевропейски колеги. Източноевропейците притежават усещане за трагедията на историята, което им дава поглед, който днес изглежда почти като геополитическо ясновидство. Например тази далновидност, олицетворявана от министър-председателя на Естония Кая Калас, накара много от тези страни през последните години превантивно да работят за намаляване на енергийната си зависимост от Русия.
Трябва да се отбележи също така, че тези лидери проявяват необичайна смелост пред лицето на агресия или сплашване. Видяхме това в действията на Габриелиус Ландсбергис, литовския външен министър, когато той укрепи връзките на Литва с Тайван пред лицето на китайските икономически заплахи. И сигурно е била необходима значителна смелост и на новия български министър-председател Кирил Петков, за да подкрепи европейските санкции срещу Москва, въпреки силните исторически и икономически връзки между Русия и неговата страна.
Но може би основната отличителна черта на тези млади източноевропейски лидери е желанието им да оформят утрешния свят. Докато Западът се е наситил на десетилетия мир и просперитет, те – с по-скорошните си спомени за окупация, лишения и трудности – са решени да бъдат архитекти на собствената си съдба.
Тази корекция на историческия западен уклон на Европа е здравословна и необходима. Също така обаче е жизненоважно възходящият Изток да не попадне в капана на опита да изгради своето морално и политическо лидерство в опозиция на Западна Европа.
Войната в Украйна постави на изпитание издръжливостта на тези страни пред лицето на Русия и им напомни за значението на трансатлантическите отношения, към които те са толкова привързани. Макар че тя също така илюстрира продължаващата стратегическа зависимост на Европа от Съединените щати, дори в момент, когато жестоките вътрешнополитически разломи в тази страна поставят под реално съмнение нейната надеждност като партньор при една бъдеща администрация.
Повече от всякога ЕС трябва да бъде геополитически по-силен, по-суверенен и по-стратегически автономен. Това е визията, която лидери като френския президент Еманюел Макрон и италианския министър-председател Марио Драги неотклонно преследват. Следвайки тази линия, Източна Европа може да влезе в историята.
