На всеки две години Европейската централна банка и Европейската комисия публикуват т. нар. конвергентни доклади, или доклади по сближаването. Докладите изследват развитието на държавите, които все още не са част от еврозоната, и дават оценка на изпълнението на критериите за конвергенция – това са широко познатите у нас Маастрихтски критерии. Конвергентните доклади засягат седем държави – България, Чехия, Хърватия, Унгария, Полша, Румъния и Швеция, като Дания не е в този списък, защото страната е получила дерогация по отношение на участието в еврозоната.
Тази година докладите се очакваха с интерес, тъй като от тях зависи дали Хърватия ще получи зелена светлина за приемане на еврото от 1 януари 2023 г. Отговорът на този въпрос е положителен и макар да има още процедурни стъпки, можем с голяма доза сигурност да кажем, че Хърватия ще приеме еврото от следващата година. Другата новина е, че България не покрива всички критерии за членство в еврозоната. При нас обаче е известно, че най-ранната дата за приемане на еврото е 1 януари 2024 г.
Как Хърватия получи зелена светлина, въпреки високият си публичен дълг и спъват ли тези доклади приемането на еврото в България? Въпреки широкият отзвук на конвергентните доклади в общественото пространство, тези два въпроса изглежда не получиха достатъчно добър отговор и заслужават по-специално внимание. Ще започнем с Хърватия, тъй като там е по-голямата новина и важните изводи, а после ще отправим поглед и към България.
Критериите не винаги са толкова прости
Дори преди публикуването на докладите очакването беше, че Хърватия ще получи зелена светлина. Оставаше отворен въпросът как страната ще покрие критериите за ценова стабилност – с оглед на високата инфлация в цяла Европа, както и за размер на държавния дълг, който е чувствително над границата от 60% от БВП. И двата критерия обаче имат нюанси, които не са широко познати, и които позволяват известен субективен елемент в оценката.
Критерият за инфлацията е на база средното ниво на хармонизирания индекс на потребителските цени – в случая се гледа периода май 2021 – април 2022 г., за трите страни с най-ниска инфлация плюс 1,5 процентни пункта. Тоест можеш да се отклониш с 1,5 пункта от трите най-успешни примера. Субективният момент идва в това, че конкретни страни могат да бъдат изключвани от разглежданите референтни примери, когато твърде ниските нива на инфлация се обясняват с някакви извънредни фактори или специфични характеристики в дадената година за съответната икономика. Точно това се е случило и сега, като Малта (2,1%) и Португалия (2,6%) са изключени от калкулацията поради извънредни фактори. Обяснението в доклада е, че в Малта ниската инфлация е заради правителствената подкрепа на държавната енергийна компания и стабилните цени на енергията въпреки глобалните тенденции, докато в Португалия е заради по-умерения ръст на цените в услугите (визира се туризмът, който е много значим за икономиката, но остава силно потиснат заради ефекта на пандемията) и енергийните суровини.
Като отпадат Малта и Португалия, трите най-добри примера остават Франция (3,2%), Финландия (3,3%) и Гърция (3,6%). Добавяйки 1,5 процентни пункта към средното ниво от тези три държави, получаваме референтна стойност от 4,9%. Хърватия е на ръба с 4,7% ценови ръст, но все пак се вмества под посочената граница за ценова стабилност. България остава отгоре с 5,9% и не покрива инфлационния критерий. Този пример обаче е показателен, че в наглед чистия числов критерий, всъщност имат място за субективни решения, като някои страни биват отстранени от калкулацията заради извънредни фактори.
Още по-интересно е как Хърватия покрива критерия за дълг, при положение, че публичният дълг в страната е твърдо над 60-те процента. Тук отново има известно пространство за субективна преценка, но донякъде и неразбиране на критерия в неговата пълнота. Критерият за дълга казва, че публичният дълг трябва да е по-нисък от 60% от БВП или да намалява чувствително и да наближава границата със задоволителен темп. Втората част на дълговия критерий не е толкова известна в общественото пространство, в някаква степен провокирано от стремежа за по-лесна комуникация в медиите и опростяване на критериите само до числови измерители.
Точно този допълнителен елемент позволява (според авторите на доклада) на Хърватия да покрие и дълговия критерий. Оценката на ЕЦБ е, че макар публичният дълг в Хърватия да е 79,8% от БВП през 2021 г., то той отбелязва намаление от 7,5 процентни пункта в сравнение с 87,3% от БВП през 2020 г., което отговаря на критерия за чувствително свиване на дълга. Тази оценка всъщност е силно субективна, тъй като няма ясен измерител кое се приема за чувствително намаление на дълга и кое – не. Нещо повече, в Хърватия първо се наблюдава огромен ръст на публичния дълг през 2020 г. вследствие на пандемията, след което редукция през 2021 г. И преди пандемията обаче, публичният дълг в Хърватия е на нива от около 70% от БВП. С други думи, въпреки чувствителното намаление на дълга през последната година, Хърватия по принцип стои устойчиво над границата от 60% и е спорно дали тази корекция в посока надолу в рамките на една година ще е достатъчно устойчива и дали страната ще влезе под чертата през следващите години.
България очаква нов доклад през 2023 г.
Този по-задълбочен поглед към критериите за ценовата стабилност и нивата на дълг в Хърватия е нужен, тъй като показва поне две неща. Първото е, че критериите всъщност са по-сложни от публично известните числови граници и в тях има място за субективни преценки. Това позволява правилата в известен смисъл да се разтягат. Второто е потвърждението, че в последните години на европейската сцена е постигнат политически консенсус за членството на Хърватия и България в еврозоната. Да, бяха поставени нови изисквания – и двете страни поеха допълнителни ангажименти преди да бъдат допуснати във валутния механизъм (ERM II), след което като че ли процесът се отпуши и върви с бързи темпове – Хърватия е на път да влезе в еврозоната с на практика минималния възможен престой в т. нар. чакалня.
Сегашните конвергентни доклади за България са важни по-скоро като ясно представяне на предизвикателствата пред страната, а не толкова като крайна оценка за евентуалното членство през 2024 г. Макар докладите да са на всеки две години, всяка страна може да си поръча извънреден доклад – очакването е, че България ще поиска такъв доклад през 2023 г. Имайки предвид наглед положителния поглед от европейските партньори, изглежда членството в еврозоната ще е на първо място вътрешен въпрос – дали има политически консенсус в следващата година и половина и дали ще успеем да покрием критериите. По подобие на Хърватия вероятно може да очакваме субективните елементи в оценката на критериите да бъдат в наша полза, но само ако се вижда ясен напредък, действия и реформи в посока устойчива конвергенция и благоразумна политика – обратно, ако действията са напълно противоположна посока и дадени критерии напълно се „изпуснат“, вероятно няма да има благоприятен резултат.
Наличието на политически консенсус на вътрешната сцена безспорно ще е голямо предизвикателство. Видимо от публичните обсъждания у нас, някои от партиите в парламента, в т.ч. от управляващата коалиция, са готови да тупкат топката и по този начин да отложат приемането на еврото. Пътят напред неизбежно минава и през промени в Закона за БНБ, което означава, че високият градус в парламента по темата тепърва предстои. Дори и да не се обърне политическият консенсус срещу еврото, трябва да отчитаме и възможността от нова политическа нестабилност и въртележка от избори, което също по-скоро би отложило членството.
Ако политическият риск не се реализира, то последната пречка ще бъдат критериите. За България безспорно най-големият проблем е инфлационният критерий, тъй като сме в челото на Европа по ръст на потребителските цени. Хармонизираният индекс на потребителските цени през април отчете инфлация от 12,1% (спрямо април 2021 г.), като месечната инфлация и за март и за април е над 2%. Приемайки, че гледаме към 1 януари 2024 г., то замерването на инфлацията в извънредния доклад най-вероятно ще бъде за периода май 2022 – април 2023 г. Покриването на ценовия критерий трудно ще се случи, ако сравнително бързо не пречупим покачването на цените на месечна база у нас.
Другият критерий под въпрос ще бъде бюджетният дефицит. През 2021 г. отчетохме дефицит от 4,1% от БВП (на начислена основа), което е над границата от 3%. Отвореният дебат за фискалната политика на страната, в т.ч. предстоящата актуализация на бюджета, задават известни въпросителни какви нива на дефицит ще отчетем през 2022 г. Имайки предвид, че и към момента бюджетът върви с излишък, тук отговорността за покриването на критерия е изцяло на политиците. Докато при инфлацията пълен контрол върху показателя няма, то бюджетният дефицит е пряко зависим от едно или друго решение на изпълнителната и законодателната власт.
Всичко казано дотук не просто показва предизвикателствата пред приемането на еврото в България, но и важността от провеждането на правилни политики – не за да покрием един или други критерии, а за да бъде икономиката ни по-конкурентноспособна и постепенно да догонва доходите на по-богатите страни. Затова е един от изводите в доклада на ЕЦБ е, че постигането на среда, която е благоприятна за устойчива конвергенция в България изисква ориентирани към стабилност икономически политики и широкообхватни структурни реформи. Последното е вярно, независимо дали ще приемем еврото или не.
Текстът е част от петъчния бюлетин на Институтът за пазарна икономика (ИПИ), заглавието е на ДЕБАТИ.БГ.
