Колкото по-жесток е един режим, толкова по-кървава и по-дълга е борбата за свобода. 30 години след разпада на бивша Югославия повечето от републиките продължават да водят битка за свободата.
Докато цяла Източна Европа през 1989 г. се променяше, Югославия затъваше в една от най-жестоките войни след Втората светована война. На нейна територия бяха извършени геноцид, милиони бежанци напуснаха домовете си, повечето от тях завинаги. Животът на стотици хиляди семейства бе затрит поради загуба на близък. И всичко това бе извършено от армията, полицията и политическият елит, създадени от един от най-кървавите диктатори в света – Йосип Броз Тито.
Да, както генералите, така и главнокомандващите бяха творение на този „доживотен маршал, президент, главнокомандващ, партиен лидер“ …..!
Правя това уточнение, преди да се върна към днешния исторически момент – нормализирането на отношенията между Македония и България, защото и днес продължават умопомрачителните манипулации за „политика Тито“.
Този режим сам признава, че за 6 г., ДА, само за 6 години – от 1945 до 1951 – е избил над 586 000 души и арестувал 3 777 776 „врагове“ /лично признание на шефа на тайната полиция Ал. Ранкович пред парламента на 1.02.1951г./. За Република Македония точната цифра е неизвестна, но става въпрос за хиляди убити без присъда, многократно повече минали през карцерите и над 130 000 с досиета в зловещата Държавна сигурност на Тито – УДБА.
Същата тази УДБА в продължение на 50 години действаше като международна терористична организация в свободния свят, където изби стотици политически бежанци от бивша Югославия.
Днешният договор отваря всички врати, без една – тази на омразата, която в продължение на близо век тровеше душите на хората. Тя ще изчезне, заедно с онези съвременни зловещи политици, които без нея нямаше как да съществуват.
Македония и България загубиха 30г. от правото си да живеят свободно, да са географски толкова близки съседи и по човешки толкова далечни. И в двете държави надделяха лица, чийто „патриотизъм“ се измерваше от мащаба на омразата, който предизвикаха в „другата“ страна! Последният месец беше време на изпитание – вече не си спомням колко пъти на ден ни внушаваха, че няма да има Договор, няма да бъде подписан, нищо няма да стане и този път….Сигурно цял живот ще си спомням погледа и гримасите на „един такъв патриот“, който по време на визитата на Зоран Заев в София на 21 юни ме убеждаваше, че няма да има договор. Няма да стане, скърцаше през зъби и след това с нескрита радост ме поглеждаше иронично. Слушах го и се питах: Такъв патриот, а толкова мрази България?
Сега идва времето, в което част от патриотите ще бързат да „материализират“ /финансово, разбира се/ Договора, други ще ни казват, че той нищо не означава, трети ще продължат известно време…да обичат друга държава повече от България или Македония.
В едно обаче съм сигурен – че борбата на моя баща Темелко Нешков, чието име носи Агенция БГНЕС -съчетание от съкращението BG и NES, който излежа 12 години в карцерите на Титова Югославия, оцеля по чудо, докато бе на „свобода“ и бе укриван от ООН в Западна Европа през 80-те години на миналия век, не бе напразна. Да, както той казваше, доживя да види „разпада на тази пуста Югославия“, но ни напусна преди 3г., преди да види нормални отношения от двете страни на Осогово.
Днес мога да кажа: Да, татко вие успяхте! Да, вие, татко, победихте! Нито една чиста и благородна жертва не е напразна. Болката е огромна за близките, но тя е пламъка за всички нас!
И днес си спомням, как със сълзи на очи ми разказваше за раздялата на легендарните Братя Чкатрови, които се сбогуват през стената на карцера, преди да бъдат разстреляни, с думите: Сбогом брате за на век!
За д-р Асен Татарчев, който пред десетина надзиратели успява в ръкава си да скрие камата, която те търсят в карцера му безуспешно.
Дойде времето, в което Македония ще трябва да вдигне гордо глава пред своите истински/непознати досега/ герои. Днес твърдо мога да кажа, че вечната болка на баща ми и неговите съмишленици Македония – България вече се стопи. Приживе не, но в отвъдното ще могат най-накрая спокойно да склопят очи. Да, татко, Вашата борба днес приключва, днес Вие печелите.
Уважаеми, читатели това е моят първи коментар в агенцията, която носи името на моя баща. Днес аз почувствах, не синовен, а поколенчески дълг, че трябва да напиша тези редове!
