Имало ли е някога по-голямо доказателство, че добрите момчета завършват първи от Роджър Федерер?
Сега, когато кариерата му приключи, централния корт на Уимбълдън може да бъде напълнен със страниците, изписани за неговия блясък. Неговият форхенд – този течен камшик, както Дейвид Фостър Уолъс така знаменито го описва, неговият сервис, неговият бекхенд с една ръка. Федерер е сравняван не със спортисти, а с художници, той се е превърнал ходещ сред нас бог!
За статистически настроените има предостатъчно много данни. Да, 20-те турнира от Големия шлем, но най-интересно е, че той стига до полуфиналите на турнир от Големия шлем 23 пъти подред, без да пропусне нито един. Колко дълго е това? Сегашният номер едно в света, Карлос Алкарас ще трябва да играе и да стигне до финалната четворка на в всеки турнир до Откритото първенство на Франция през 2028 г., за да го изравни. Може да се прицели по-ниско и просто да стигне до четвъртфиналите до турнира на Уимбълдън през 2031 г., за да изравни рекорда на Федерер от 36 поредни шлема.
И все пак, въпреки всички думи за играта на Федерер, след като спомените за бекхенда и форхенда избледнеят, ще остане гледката, след като изигра последния си мач, седнал до своя дългогодишен и най-велик съперник, Рафа Надал, и двамата мъже в сълзи.
Казват ни, че спортът е война без куршуми. Където победата не е всичко, тя е единственото нещо. Където да победиш опонента си означава не просто да го надиграеш, но да пречупиш ума му. Това е среда, в която може да уважавате опонента си, но не трябва да го харесвате и със сигурност не трябва да го обичате.
В спорта се е наложила токсичната мъжественост не само от участниците, но от зрителите. Виждаме това най-ясно във футбола, където играчите са критикувани, че не изглеждат така, сякаш им пука достатъчно, или че не са достатъчно здрави. Самият Федерер беше остро критикуван в ранните си дни.
И въпреки това Федерер и Надал бяха заедно, обляни в сълзи. Двама мъже, които се състезават в продължение на 18 години. Надал не беше треньор или партньор на Федерер. Той беше човекът, който често удряше Федерер извън корта.
През шестте години от края на 2003 г. до началото на 2010 г. Федерер беше по същество непобедим, докато не срещна Надал. И особено, когато го срещна на клей в Париж. Още по-зле, Надал тогава победи Федерер и на Уимбълдън.
В тениса няма място за криене – двама влизат, един излиза. И ето двама, които са били един срещу друг дълго време, не просто показвайки уважение един към друг, а любов. Това говори толкова много и за двамата.
Федерер можете да разберете, че плаче, защото кариерата му е приключила – всички спортисти го правят. Но това, че Надал плаче, показва повече. Как са играли, как са се борили и как не са загубили човечността си заради жаждата за победа.
Преди мача миналата седмица, Федерер разкри пред медиите че в първите дни от кариерата му са опитвали да го убедят че трябва да бъде по-твърд и не толкова мил. Той си спомня:
„Опитах, но всичко беше игра и си казах:„ Добре, нека опитам по хубавия начин. Да видим къде ще ме отведе.“
Отведе го докрай, отведе и нас, и спорта с него. И ние сме още по-добри заради това.
Материалът е публикуван в „Гардиън“, преводът е на ДЕБАТИ.БГ.
Още актуални коментари – четете тук
