Нарастващото съгласие за освобождаване на главния прокурор показва пренареждането на властовите пластове в България, но не е проява на правосъдна реформа. Мощният статут на главния прокурор бе конституционно заложен от БСП през 1990 г. с конкретна политическа цел – да пази партията от евентуални преследвания от страна на укрепващата антикомунистическа опозиция.
Сметката бе направена без кръчмаря. Първият избран по новата Конституция главен прокурор – Татарчев – започна мандата си с ареста на … Андрей Луканов. Оттогава насам на позицията „главен прокурор“ бяха избирани преди всичко магистрати с отчетлив потенциал за концентрация на власт. И защо не – нали Татарчев бе казал, че над него е „само Бог“.
Независимият статут на концентрирана и трудно подконтролна власт на главния прокурор повиши неговата ценност за укрепналата и уверено настъваща срещу държавата олигархия след средата на 90-те години.
Опитите за промяна на статута на главния прокурор
по време на второто правителство на ГЕРБ приключиха с оставката на Христо Иванов и Радан Кънев от правителството и мнозинството, и – уж парадоксално спрямо първоначалните намерения – укрепиха позициите на главна прокуратура в съдебната власт. Конфликтът между господстващото крило на олигархията и претендентите за
правосъдна реформа ескалира с избора на Иван Гешев за главен прокурор.
Днес наблюдаваме акция за освобождаване на Гешев от поста му от страна на тези политически и корпоративни кръгове, които го избраха и защитаваха позицията му през последните почти четири години. Очевидно спасяването на системата за контрол над правосъдната система изисква „персонални жертви“, целящи да убедят както българската общественост, така и външните партньори на България, че „реформата е в ход“. Акцията е и неподправен флирт с „партиите на промяната“, целящ да ги привлече в общо „реформаторско мнозинство“ и съвместно управление. В помощ на флирта идва и обстоятелството, че
самите „партии на промяната“ досега не са излезли със смислена програма
за цялостна правосъдна реформа докато воюваха безкомпромисно с Гешев в позицията на главен прокурор.
Правосъдната реформа може да се случи при няколко предусловия. Първо, структурна промяна във властовия контрол на олигархичната корпоративна пирамида над българската държава. Последните три години показаха, че подобна промяна не е нито по силите,
нито по желанието както на силите на статуквото,
така и на претендиращите за промяна. „Опозиционните олигарси“ се борят не срещу системата, а за повече собствен контрол върху нея – контрол, който досегашната доминираща групировка се бори да запази за себе си.
Второ, балансирано разрешаване на една основна дилема – колкото по-независима е правосъдната система като клон на властта, толкова по-безнаказано упражнява своята власт
под контрола на олигархичните си „благодетели“.
Колкото по-слаба е независимостта на правосъдието, толкова по-благоприятни са условията за оказване на натиск върху нея по официалните канали на институционалната държавна власт. Тази дилема не е нито българска, нито посткомунистическа. В Англия независимата и същевременно безпристрастна и почтена съдебна власт е продукт на едно магистратско съсловие с произход от управляващата аристокрация – gentry, която има за свой девиз noblesse oblige – благородството задължава.
В Америка ключът към независимост и подконтролност на съдебната власт
е децентрализацията – различните нива на организация на властта (федерално, щатско, локално) и изборността на магистратите от гражданите. Всяка демократична страна трябва да намери свой модел на баланс между независимост и подотчетност на правосъдието.
В България тази тема все още не е поставяна истински за обществено и експертно публично обсъждане. Основните проблеми са два. Първо – неизживяно институционално и манталитетно наследство на комунистическата система върху самосъзнанието на правосъдната общност. Второ – система на незаконен и пълноценен контрол на посткомунистическата олигархия върху правосъдната система, която е основния олигархичен инструмент на
всеобхватната корупционна машина за източване на държавата.
Докато тези два проблема не бъдат адекватно адресирани, персоналните кадрили – популярни или не – ще се се оказват просто почесване по повърхността на дълбоко загноялата държавна институционална система.
Още актуални коментари – четете тук
