Антоний Тодоров е роден на 10 декември 1957 г. в София. Завършва средно образование в 9-а Френска езикова гимназия и международни отношения във Висшия икономически институт в София. Доктор на политическите науки с дисертация на тема „Политическото участие: Граждани, партии и избори в българското общество“.
Член-учредител и програмен директор в Центъра за изследване на демокрацията. Редактор във в. „Култура“. Главен редактор на списание „Български наблюдател“. Старши съветник в отдел „Парламентарни изследвания“ на Народното събрание.
Председател на Управителния съвет на Българската асоциация по политически науки.
Какво всъщност направи Радостин Василев? Това атентат по демокрацията ли е и просто наранено самолюбие?
Да напомня, че политическата кариера на Радостин Василев започна в ИТН, а впоследствие беше и министър на младежта и спорта в четворната коалиция на Кирил Петков. Когато Слави Трифонов сложи край на тази коалиция, той напусна партията и се присъедини към „Продължаваме промяната“. Сега публикува записи от вътрешнопартийно обсъждане и напусна ПП, поставяйки по този начин под въпрос постигането на някакво съгласие за редовно правителство. Въпросът действително е, от коя страна играе? Накъде вижда оттук насетне политическата си кариера? Близката политическа история на България е пълна с примери на политици, които толкова често са променяли политическото знаме, зад което са заставали, че вече не помним дори имената им.
В политиката, но и в живота, има понятие като лоялност. Тя позволява на хората да се свързват трайно в съвместни дейности и да се чувстват защитени, ако изпаднат в беда. Лоялността е и основа на доверието. Радостин Василев вероятно няма никаква лоялност и затова едва ли може да разчита повече на каквото и да било доверие. В ПП за пореден път трябва да си посипят главите с пепел за този кадрови провал. Не бих нарекъл случката „атентат по демокрацията“, такова поведение е по-скоро покушение срещу морала.
От друга страна не става дума за „изтичане на информация“ в смисъл на нещо, което публиката не знае, но трябва или е добре да знае. Не е като историята с чекмеджето или с къщата в Барселона, където става дума за подозрение за корупционни практики. Става дума за вътрешно обсъждане в Националния съвет на ПП, където се предполага, че участват хора, които си имат доверие и поради това могат да говорят по-свободно, а не както е прието пред публика. На такива затворени срещи се предполага и по-голяма откровеност, дори и политически некоректни изрази, именно защото разговорът не е предназначен за широка публика. Предполага се известна конфиденциалност, затова и нарушаването й е обикновено предателство, а не израз на порядъчност.
Как бихте оценили от политическа гледна точка изтеклите записи?
Всъщност не научихме нищо ново. Знаехме, че в ПП нямат никакво доверие на ГЕРБ и се отнасят много предпазливо към всякакъв вид договорености с Бойко Борисов. Знаехме, че няма да подкрепят правителство с първия мандат (на ГЕРБ). Знаехме, че от ПП-ДБ продължават да настояват, че лидерът на ГЕРБ и цялата партия трябва да понесе отговорност за безобразията от десетте години на управлението си. Знаехме, че реформата в правосъдната система се очаква да бъде достатъчно дълбока, за да предотврати използването на правосъдието и прокуратурата в частни интереси. Знаехме, че тази нова коалиция иска смяната на главния прокурор, но заедно с това и на настоящия ВСС. Знаехме, че всяко ново правителство прави всичко възможно, за да постави на ръководни позиции хора, на които има доверие и които не са се компрометирали с предишното управление.
Но нима не знаехме, че в много случаи българските политически партии се допитват до своите международни партньори включително за възлови назначения? Най-малкото, за да се избегнат както възможни санкции (например по „закона Магнитски“), така и остракиране на някой смятан за неподходящ кандидат от страна на важни за България чужди държави.
Знаехме, че ПП е вече в остър конфликт и с президента Радев. Знаехме и че ПП подозират президента, че готви собствен политически проект, особено след като БСП се отрече от него. Но знаехме също така, че между ПП и ДБ има различия по някои въпроси, макар е не с толкова голямо стратегическо значение. Но във всеки случай е добре ПП да не смятат еднакво всички за противници, добри би било да подредят приоритетите си, когато отчитат дистанциите, които ги разделят с останалите партии. Вся пак някои непременно са по-близки до тях, отколкото други.
Знаехме, че има съществено противоречие между ПП-ДБ и ГЕРБ-СДС, което очевидно не насърчава общо управление, пък било то и без министри на ГЕРБ (или само един) и с ротационен премиер. Всъщност изтеклите записи показват именно това затруднение пред ПП. И обсъждането показва различните гледни точки: да има или няма съвместно правителство с ГЕРБ? Отговорът на този въпрос съвсем не е очевиден, колкото и радетелите на едно редовно „евроатлантическо правителство“ да внушават, че постигането му в днешната ситуация е лесно или че е нещо като „технически въпрос“.
ПП обсъжда и политическите си възможности пред едни местни или предсрочни парламентарни избори, при това необичайно прямо: нямат стабилни и достатъчно разгърнати структури в страната, биха зависели от една продължаваща коалиция с ДБ, смятат, че заплахите са не толкова от хегемонията на ГЕРБ, колкото от страна на един възможен политически проект на президента. Имат опасения, че предсрочните избори са по-лош за тях вариант.
След замразяването на преговорите за правителство от страна на ГЕРБ-СДС, очаквате ли все пак да има положителен резултат за страната ни и да се състави редовно правителство под някаква форма или тази възможност беше взривена?
От изтеклите записи разбрахме, че в ПП има демократични механизми на обсъждане на важните въпроси, че няма еднолично управление (както в немалко от политическите партии), че могат да се задават трудни въпроси към ръководството. Гласуването всъщност показва значително разделение в партията – почти наполовина, като решението е взето с мнозинство от един глас. Затруднението е очевидно, но също така е и очевидно, че става въпрос за избор между три еднакво рисковани решения: (1) някаква форма на съвместно управление с ГЕРБ; (2) някаква форма на подкрепено от всички без ГЕРБ и „Възраждане“ правителство (с ДПС, БСП и ИТН) или (3) отказ от мандата и предсрочни избори. Правителство на малцинството не би било възможно, защото няма никакви гаранции, че няма да бъде свалено след една седмица или един месец.
Разбира се тези изтекли записи и скандалът, който те предизвикаха, определено обслужват интересите на ГЕРБ. Дали ще продължат разговорите за съвместно управление не мога сега да преценя, защото сме свикнали в ГЕРБ решенията да се взимат от Бойко Борисов, а той е в състояние бързо да променя становищата си. Президентът също се включи доста неочаквано в разговора, като заяви, че връчва втория мандат на ПП-ДБ, макар той да е „дискредитиран“. Това обаче е констатация, която правят много други политици и наблюдатели, не е присъда, или както го обвиниха, нежелание да има редовен кабинет. Може да се окаже, парадоксално, че това е добронамерен съвет, но това ще покаже само бъдещето.
Всъщност виждаме, че ПП много мъчително възприе съвършено нестандартната идея за ротация на премиерите (Никола Денков и Мария Габриел), но с условието да няма други министри от ГЕРБ в едно „експертно правителство“. Виждаме също така, че имат и резерви към политическите възможности на Мария Габриел: еврокомисарка и вероятно подкрепа в ЕС, но също така и без никакъв опит в българската политика. ПП също така си дава сметка, че коалицията с ДБ засега е по-скоро в полза на партньорите, защото при изборите те можеха да разчитат на структурите си и на преференциалния вот в общите листи.
От друга страна в публичното пространство надделяват тезите, според които мнозинството от гражданите настояват за редовно правителство и за известна политическа стабилност. Рискът да понесат отговорност за несъставянето на такова правителство очевидно се отчита от ПП. Въпросът е, какво може да се направи в такава трудна ситуация?
Вероятно не много, защото от изтеклите записи проличава, че ПП, търсейки изход от затруднението, са се оказали в нещо като „кръгова отбрана“. Излиза, че са заобиколени единствено от „врагове“, „противници“ и „съперници“, че нямат „приятели“, на които да се доверяват и на които да разчитат. Ако така си представят нещата, бързо ще попаднат в тотална изолация. Така ситуацията ще се определя от двете големи, но всяка по своему изолирана от другите политически формации: ГЕРБ и ПП, но с тази разлика, че ГЕРБ имат много повече властови позиции в обществото (избрани кметове и общински съветници, лоялни на Бойко Борисов висши държавни служители).
В динамичното надприказване сега изглежда, че предсрочните избори стават все по-вероятни. Но не бива да се забравя също така, че в ГЕРБ също отчитат рисковете от това и предпочитат (макар вече с половин уста) да намерят някакво споразумение. Но няма съмнение, че вече ПП са в отслабена позиция при евентуални преговори. Все пак, ако някоя от другите политически формации се надява, че кризата ще ги облагодетелства като привлече част от гласувалите на ПП, това няма да стане. Тези избиратели няма да гласуват за някой, който сега видимо иска да се възползва от затруднението на ПП.
Изненадващо миналата седмица дойде предложение от ДПС за свикване на Велико народно събрание. Има ли страната ни нужда от такова и какви проблеми би могло да реши то?
Предложението в такава кризисна ситуация е като предложението за отстраняване (импийчмънт) на президента – наливане на масло в огъня. При положение, че имахме водевила с предложената от ГЕРБ нова конституция в последните месеци на управлението им (те мълчат гузно по този въпрос), да се поставя на масата сега такова предложение ми изглежда несериозно. В това Народно събрание, толкова раздробено, как ще бъде постигнато достатъчно мнозинство, че да се задейства процедурата по свикване на ВНС? Нали ще трябва ясно да се реши, по какъв именно въпрос то ще бъде свикано, защото конституцията принципно ограничава работата на такова събрание, то не може да действа като обикновено и да прави, каквото реши.
Но всъщност има голям риск, защото в едно скорошно ВНС също едва ли ще има ясно конституционно мнозинство и събранието може да се поддаде на яростен популизъм и да се опита да промени не просто някаква част от конституцията, а изобщо формата на управление. И тогава единствената преграда срещу такова възможно своеволие би била улицата с всички непредвидими последици от това.
ДПС констатира „тотално разпадане на държавността“, но наистина ли сме в такова състояние? По този въпрос те се доближиха до „Възраждане“, които отдавна настояват, че само те са в състояние да намерят решение на това разпадане, дори повече, да водят българските граждани към едно желано от тях бъдеще (е, чухме и заплахи към онези, които не биха приели това бъдеще). Защо вместо да направим усилия държавните институции да заработят според конституцията, се предлага едно допълнително рисковано решение, макар да е напълно в принципите на демокрацията. Трябва да си даваме сметка, че демократичното управление е уязвимо и лесно може да се трансформира в една прикрита олигархия или „мека“ диктатура, още повече, че много граждани вече са убедени, че това се е случило.
Още актуални интервюта – четете тук
