През пролетта на 2019 година се забавлявах да споря със социолози по темата „Колко още ще управлява Борисов?“. Бях огледал ситуацията в страната с помощта на качествени методи и бях разбрал, че след тогавашния си мандат Борисов никога повече няма да управлява. Гръбнакът на ГЕРБ в страната бе счупен. Въвлечените в спора социолози, боравещи с количествени методи, опонираха: „Борисов ще управлява още точно толкова, колкото той самият поиска“.
Правителството може да изкара и пълен мандат
Сега, в лятото на 2023 година, искам да провокирам с ново съждение: „Сегашното правителство може да управлява и пълен мандат, ако поиска“. С това, разбира се, отново влизам в конфликт с анализаторския мейнстрийм, според който правителството е от ден до пладне.
Самият факт, че точно това правителство изобщо съществува, съставено с втори мандат и без коалиционна договорка, показва, че то стъпва на политическа база, която е много по-здрава, отколкото изглежда на пръв поглед.
„Политическа“ в случая ще рече: отнасяща се до начина, по който (и целите, според които) хората разпределят властта помежду си. Тук наблюдаваме фактори както обективни (т.е. независещи от това, харесват ли се някому или не), така и субективни, т.е. опиращи до отделни хора, техните намерения, щения и качества.
Обективните фактори произтичат от коренната, качествената промяна в политическата (т.е. на властта) конфигурация както по света, така и у нас в последните горе-долу две години. Още преди началото на войната беше ясно, че свърши времето на провинциални тартори като Берлускони, Борисов, Орбан, Вучич, Тръмп и подобни. На европейската и натовска арена, търпението на основните играчи към подобни палячовци се изчерпа. Вътре в съответните страни (по-слабо в Унгария и Сърбия, по-видимо в България и Италия) обществата постепенно изтрезняваха от детинския си възторг от „силните мъже“.
ГЕРБ и ДПС бързо се ориентираха в ситуацията
После върху всичко това се стовари войната на Русия срещу Украйна. Тя рязко засили нетърпимостта към всяко поведение, отклоняващо се от справедливостта и отиващо към корупцията и към свързаните с нея прокремълски и антидемократични позиции. Накратко: номерата на Бойко Борисов и нему подобните, които минаваха докъм 2020-2021 година, вече нямаше как да минат. Нещо повече: по линия на „Магнитски“ те започнаха да бъдат наказвани.
В тази коренно променена политическа обстановка започнаха следизборните преговори за правителство на България. Именно обстановката помогна да бъдат очертани единствените две възможни алтернативи. Първата и най-очевидна бе коалицията „Гешев-Магнитски-хартиена бюлетина“. Тя не се случи, защото бе прекалено „чиста“ – прекалено ясно отчленяваше обречените обитатели на умиращото минало (ГЕРБ-ДПС-БСП-ИТН) от силите на бъдещето, в лицето на ПП-ДБ. Тази прекомерна яснота не бе изгодна най-вече за по-умните участници – ГЕРБ и ДПС. Те овреме разбраха, че не искат да се окажат в положението на опърпани експонати в някакъв политически зоопарк, сочени с пръст от развеселени посетители.
Против коалицията работеше и променилото се обществено настроение по света и у нас. Въпреки хипотетичното премиерстване на Мария Габриел, тази коалиция на секундата би изпаднала в изолация както в ЕС, така и в НАТО. Вътре в страната, протестите бяха гарантирани, да не говорим за всеобщата обществена погнуса от това, че продължаваме да бъдем управлявани от съвършено компрометирани представители на ерата на „дивия Изток“.
В крайна сметка коалицията с първия мандат бе провалена от изчезването на компонента „Гешев“. ГЕРБ и ДПС очевидно бяха решили да „сготвят“ тогавашния главен прокурор, а Габриел дори заплаши, че като стане премиер, официално ще му поиска главата. „Отстрелването“ на Иван Гешев не съвпадна случайно с останалите процеси. Опитът за неговото сваляне и светкавично заместване със Сарафов бе очевиден продукт на ежби и пропуквания в самия връх на властващата олигархия, които на свой ред бяха неизбежно следствие от вече посочените промени в политическата обстановка, вътрешна и външна.
Тъй или инак, БСП реши да остане прикачена по-скоро към Гешев, отколкото към групата „Магнитски-хартиена бюлетина“ и отказа участие в правителството, проваляйки го. С това направи огромна услуга на по-умните от нея ГЕРБ и ДПС, които с видимо облекчение се отказаха от управление с първия мандат и се запретнаха да акушират правителство с втория.
Аргументите „за“ дълголетие на това правителство
Правителство с мандат на ПП-ДБ, подкрепено от ГЕРБ и (по-невидимо) от ДПС бе неизбежно и очаквано, имайки предвид интереса на ГЕРБ и ДПС да отмият стария си образ на дейци от времето на „дивия Изток“ и да се гримират като модерни европейци, криейки се зад гърба на ПП-ДБ. Работата се проточи единствено поради причината, че неочаквано за всички ПП-ДБ не се сдобиха с повече депутати от ГЕРБ, та трябваше да се чака „рулетката“ да стигне до втория мандат.
Обективните причини, които доведоха до това правителство, не са се променили. Следователно, нищо в неговата политическа основа не поддава така, щото да заплашва неговото съществуване. Напротив: в ЕС и НАТО нетърпимостта към корумпирани съюзници на Путин нараства, а вътре в страната прекратяването на феодалния „модел Борисов“ продължава да се възприема с всеобщо облекчение.
За дълголетието на правителството работят и поредица от субективни, т.е. отнасящи се до отделни хора, фактори.
Бъдещият ротационен премиер Мария Габриел няма никакво намерение да компрометира венеца на своята кариера, а именно – да е министър-председателка на национална държава. Като израснала в институциите на ЕС тя е съвършено наясно, че големите политически кариери се правят в националната политика. Европейските кариери са или за второстепенни фигури (каквато тя беше допреди месец), или за първостепенни национални политици, приключили с кариерата в родната си страна: Сергей Станишев е българският пример, прескочил от министър-председател към шеф на „партийно семейство“ в Европарламента.
Кабинетът „Денков“ е стъпил върху солидна основа
Освен това, бидейки отгледана в коридорите на Брюксел, Габриел разполага с европейски лостове, каквито никой досегашен български премиер не е имал. Това е ресурс за постигане на резултати и така – още един източник на здравина на правителството. Всеки обича да вижда резултати, особено след почти десетилетие и половина ГЕРБ и Радев.
Настоящият ротационен премиер Денков също не показва признаци на нестабилност. Напротив, начинът на организиране и провеждане на посещението на Володимир Зеленски, ясният проукраински завой във външната политика, както и решителният републикански бюджет разкриват премиера като устойчив и принципен, трудно поклатим политик. Добавяме към този микс неотстъпчиви дейци като Тодор Тагарев и Асен Василев – и получаваме една доста устойчива сплав, стъпила върху доста солидна обективна основа.
Правителството може да управлява и цял мандат, ако не се издъни в нещо важно – това е единственият възможен извод от анализа дотук. Обективните и субективните услови са в негова полза, а в общественото мнение не се забелязват опасно силни негативни настроения. Може ли обаче някой да го свали, както стана миналия път?
Може, разбира се. Все пак в сърцевината на правителството са само 63 депутата от 240. В подобна ситуация миналия път ГЕРБ успешно инициираха вот на недоверие.
Още тогава се видя, обаче, че това е крайно глупаво поведение: зад кого ще се крият ГЕРБ-ДПС, докато им бъдат забравени родилните петна, ако не зад ПП-ДБ? Още тогава също така се видя, че зад всеобщата радост от свалянето, излъчвана от всички отломки от времената на „дивия Запад“ стоеше погрешното убеждение, че може да се направи така, че оттук насетне правителство от типа „кабинета Петков“ никога повече да не бъде допуснато. Всичко да си остане същото.
Новото нормално
Това беше вече животозастрашаваща глупост за ГЕРБ, ДПС, Възраждане, БСП и ИТН. През 1992 година можеше да се мисли, че след свалянето на правителството на Филип Димитров никога повече няма да се появи подобно. Но 2022 година не е 1992-ра. Правителства тип „Петков“, а не тип „модела Борисов“, са новото нормално и то ще намери начин да доминира.
Така и стана. Кабинетът „Петков“ бе свален, но без подобно управление се оказа, че не е възможен животът точно тук и точно сега. А свалилите го разбраха, че са се простреляли в крака. Сегашното правителство е норма, а не девиация от нормата. Не всички, свалили кабинета „Петков“, разбират това.
Разбират го ГЕРБ и ДПС, което им обещава по-дълъг политически живот от инак очакваното. Това не може да се каже за Румен Радев, БСП и „Възраждане“. Причината е очевидна. ГЕРБ и ДПС са умни: могат не само да се ориентират в ситуацията, но и да й се подчинят, когато нямат друг полезен ход. Радев, БСП и „Възраждане“ са глупави. Те не само не могат да се ориентират в ситуацията, но изобщо не могат да изчислят, какви техни ходове могат да им бъдат полезни.
Как Радев, БСП и „Възраждане“ се събраха в една колибка
Затова, притиснати от посещението на Зеленски, Радев-БСП-„Възраждане“ заговориха по един и същи начин по едни и същи въпроси, с един и същи тембър и с един и същи зъл поглед. Метафорично казано: доскоро обитавали три различни, макар съседни колибки, трите прасенца се събраха в една и то – в най-очевидната, покрита със сърпове, чукове и червени звезди. А в скоро време ще се наложи да се сгъстят още повече, тъй като към същата колибка напират нови играчи – партията на Иван Гешев, Радостин Василев и още половин дузина прасенца, решили да стават важни.
Условията за дълголетие на ротационното правителство са налице и ще останат налице в предвидимото бъдеще. Разбира се, човешката глупост е способна да развали и най-добре построеното, но се надяваме, че този път нещата са прекалено сериозни, за да бъде допускано на терена да се промуши глупостта.
Анализът на проф. Евгений Дайнов е публикуван в „ДОЙЧЕ ВЕЛЕ„.
Още актуални анализи – четете тук
