Митрополит Климент – или Васил Друмев, автор на „Иванку – убиецът на Асеня“, два пъти министър-председател на България и отявлен русофил – умира през 1901 година. Тогава вестникът на стамболовистите „Нов ден“ отбелязва: „Дядо Климент умрял. Бог да го прости! Голям предател беше.“.
В този цитат са вплетени три проблема за граници: на свободата на словото, на предателството и на простотията. Първо, в една свободна държава гражданите могат да се изразяват така, както искат – такава държава България се е опитвала да бъде през 1901, опитва се и сега, с далеч по-голям успех. Второ, дядо Климент наистина е бил голям предател – той ревностно е защитавал руските интереси, дори когато заради тях конституцията на България е била суспендирана или когато руската империя се е опитвала да се меси директно в управлението на още крехката българска държава. Дядо Климент е обаче събирателен образ – в българската история такива като него са мнозина. Има ги по ниски и високи постове и сега.
Накрая, написаното от „Нов ден“ по повод смъртта на дядо Климент е голяма простотия, откъдето и да се погледне. Всеки човек заслужава и в смъртта му базово уважение към неговото достойнство в живота. Българската журналистика от началото на миналия век не е достигнала до това прозрение и по-скоро е следвала Байганьовската максима: „Че голям мурафет ли е един вестник да се издава? Тури си едно перде на очите (па и няма нужда), па псувай наляво и надясно.“
Простотията и в наши дни се оказа печеливш бизнес модел в журналистиката и политиката. Цели медии и партии се изхранват от като цяло съзнателно генерирана простотия в публичното пространство. В някои случаи бозата прелива и гражданството се потриса от нещата, които могат да излязат от устата на публични лица. Такъв бе случаят с Вежди Рашидов, който (за пореден път) стъписа публичността с откровенията си. И най-сетне подаде оставка от политиката като цяло, което е похвален, макар и позакъснял ход.
Всъщност и до днес се борим с проблематика, с която прохождащата българска демокрация след Освобождението не се е справила добре. Коя е границата на предателството, която симпатията към една чужда държава не бива да преминава? Коя е границата на простотията, която не бива да се допуска в публичната сфера и в национален ефир?
„Другата гледна точка“
Популярната днес теза за „другата гледна точка“ е илюстрация на двата въпроса. Според тази теза дори в медиите да се обсъжда тема като канибалството например, трябва да се даде балансирано време на канибали и неканибали да участват в дискусията. Очевидно даването на възможност на всяка „друга“ гледна точка да бъде чута и обговорена е добре дошло както за предателството, така и за простотията. И двете стават нещо нормално, дори мейнстрийм – нещо утвърдено, което започва да се приема за даденост.
По конституция България е парламентарна демокрация, която зачита човешките права. Страната – с абсолютно демократично взети решения – е станала и член на ЕС и НАТО. Въпреки това обаче има мнозина, които в публичността искат да защитават „другата гледна точка“ по тези въпроси.
Каква е тази „другост“, ако не отричане на конституционната демокрация и защитаване на излизането на България от ЕС и НАТО? В стамболовите времена такова разминаване с официалната политика на страната би било достатъчно основание за репресии срещу инакомислещите. Дядо Климент например е бил осъден за обида на монарха и други измислени престъпления, заради които е заточен „до живот“ в Гложенския манастир. Петко Каравелов пък е осъден на затвор в Черната джамия за съучастие в опит за покушение срещу Стамболов, защото като чул гърмежите, отишъл вкъщи до прозореца, за да разбере какво става навън.
Явно е, че стамболовщината не е отговорът на политическото разногласие, дори когато то всъщност касае предателство на интересите на страната и защита на интересите на друга държава – традиционно Русия. Съвременна България не може и не бива да си позволява репресии срещу политически опоненти, колкото и съмнителни да са техните действия и идеи.
Същото важи и за свободата на словото – не може просто да запушите устата на журналисти, дори когато те са превърнали националния ефир в руска радио точка. Стамболовистите, а след това и наследниците им, са приемали доста драстични закони, ограничаващи словото, като споменатото вече законодателство за „обида на княжеската/царската особа“, от която си изпатил дядо Климент, но далеч не само той. Ясно е, че това не е съвременното решение на проблема.
„Всеки сам си преценя“
Но и днес сме позагубили добрия баланс. Разбира се, наказателна репресия срещу журналисти е недопустима, но това не означава, че на простотията и предателството трябва да им се дава субсидиран ефир в държавните медии. Затова има регулатори като СЕМ, които да се произнесат по въпроса с границите на допустимостта на тези два плевела в българската политика. За съжаление обаче сегашната председателка на СЕМ, заедно с двама други членове на този орган, формират мнозинство, което е много laissez faire: според това мнозинство „всеки сам си преценя“ и „другата гледна точка“ трябва да е максимално обгрижена, както по въпросите на предателството, така и на простотията. Тоест, националното радио ще звучи като „гаварит Масква“, докато балансът в СЕМ не се промени.
Конституционната демокрация работи чрез закони, правила и институции. Затова всички се стремят да реформират институционалната рамка – от конституцията, през СЕМ и т.н. Но демокрацията не е изградена от формални правила. В крайна сметка не е възможно – без да изпаднете в стамболовщина – да напишете закон срещу предателите на интересите на страната или пък срещу простотията в публичното пространство.
Затова демократичните общества са развили собствен конституционен етос – неформални правила и принципи, според които, когато простотия или предателство се появят, обществото реагира силно негативно.
Българското общество вече е интернализирало и развило някои такива принципи. Например чувствителността към корупцията е вече много висока и хората се разделят дори с любимци, когато те прегрешат. Борисов например може и да се радва, че е „изпран“ заради участието в управленската коалиция, но всъщност всички имат едно наум и петната остават в общественото съзнание. Дали тази чувствителност е достатъчна? Най-вероятно не е, но сама по себе си тя е плюс за обществото ни.
ходна чувствителност наблюдавахме и по въпроса с насилието срещу жени, както и по въпроса с непремерените приказки на г-н Рашидов. Тези неформални правила, които действат като имунна система на обществото, са ключови за удържане на демократичния ред. Да, понякога те могат да станат твърде взискателни и да се превърнат в „политическа коректност“, която задушава дебатите. Но България не страда от свръх-развитост на тези неформални правила, а от обратното – недоразвитост. Все пак да кажете, че г-н Рашидов е жертва на „политическа коректност“, е комично: той просто прегази базови неформални норми, които съществуват във всяко що-годе цивилизовано общество.
Повече чувствителност към предателството и простотията
Накратко: България има много работа, която не може да бъде свършена с „пипването“ на един или друг закон. Примерът с дефиницията на „интимна връзка“, която започва след 60-ия ден и е само между мъж и жена, е показателен за това, че „пипването“ набързо на законите може да доведе и до чиста глупост (а и дискриминация). Развиването на неформалните принципи и на чувствителността към предателството и простотията е дългосрочна задача за партии, законодатели, регулатори, медии, университети, учители и т.н.
Българската свободна демокрация ще бъде истински защитена чак тогава, когато обществото реагира на предателството и простотията така, както реагира на насилието с макетно ножче.
Коментарът е публикуван в Дойче Веле. Заглавието е на ДЕБАТИ.БГ.
Още актуални коментари – четете тук
