Проф. Владимир Чуков е роден в Атина, Гърция. Учи във френски колеж в Тунис, а впоследствие завършва Френската гимназия в София. Дипломира се във факултета по обществени науки на Дамаския университет, Сирия. Преподава в редица български университети. Бивш главен редактор на списание „Международни отношения“. През 1999 г. създава неправителствената организация „Български център за близкоизточни изследвания“, а през 2002 г. – „Център за регионални и конфесионални изследвания“. От 2005 г. е научен секретар на специализирания научен съвет по международни отношения към ВАК.
Защо този път руснаците не помогнаха на Армения? В исторически план те винаги са заставали на тяхна страна.
Нека направим един преглед на ситуацията в Нагорни Карабах от 1986г. Това, което се случи преди няколко дни е третата и най-кратка, еднодневна, война в региона. От 1986 г. до 1994 г. беше първата война, продължила осем години. От нея практически нямаше победител. Втората беше през 2020г., продължила 44 дни. Тези войни стават все по-кратки, а победата е на страната на Азербайджан. Причините са обусловени от международно правните условия и от променената международна и регионална обстановка, която облагодетелства Азербайджан.
Исторически Русия наистина е заставала зад Армения, която е бивша съветска република, с християнска религия и силна икономическа зависимост. Електричеството и горивата идват от Русия, а на територията на Армения има две руски военни бази. Но тази Русия през 2023г. не е Съветския съюз, от който Армения беше част. През 1994г. Русия, подкрепяйки резолюцията на Съвета за сигурност на ООН, официално призна, че Нагорни Карабах е част от Азербайджан. Този акт на Съвета за сигурност предопредели каква ще бъде съдбата на този арменски анклав, а именно да остане в територията на Азербайджан.Този документ,рано или късно трябваше да се приложи и това вече е факт.
Защо Русия не подкрепи Армения? Самата Армения видя, че съюзникът Русия е ненадежден. В Армения живеят около 3 милиона арменци, но много повече са арменците, които живеят в чужбина. Има огромна арменска общност във Франция – над 800 000. Почти толкова са и в САЩ. Те милеят за своята родина и респективно оказват влияние върху правителствата, чиито избиратели са те.
Появата на Никол Пашинян не се нрави на Москва. Тя иска нещата да бъдат по стария начин. През 2020г., когато Армения загуби битката с Азербайджан се очакваше Пашинян да падне, но напротив, арменците го поставиха отново на поста с 51% изборен успех. Затова Пашинян просто трябваше да бъде преглътнат.
Защо Русия не застава на страната на Пашинян? Пашинян директно обвини Русия че не спазва своите мироопазващи функции. След войната през 2020 г. имаше споразумение, което реално не беше изпълнено. Коридорът Лачински, който свързва Армения и Нагорни Карабах е затворен от Азербайдан от декември миналата година, тъй като Азербайджан счита, че от там минават камиони с оръжие от Армения към анклава. Мироопазващите функции, които трябваше да бъдат изпълнявани бяха дадени на руски контингент, който естествено не си мръдна пръста. Пашинян директно ги обвини, че не правят нищо и не се противопоставят на азерското затваряне на коридора. От друга страна, Русия обвинява Пашинян, че той самият е предал Нагорни Карабах, на чиято територия живеят заедно арменци и азери, а всеки има претенции към съответната територия.
Чашата преля тогава, когато Пашинян, обвинявайки Русия в бездействие обяви, че желае да се присъедини към НАТО. Състоя се и безпрецедентна тренировка на военни маневри с арменски и американски войски. Освен това, арменското правителство, ръководено от Пашинян заяви, че подписва Римския статут, тоест Армения се присъединява към Международния наказателен съд в Хага. Това подразни Русия, тъй като Путин е търсен от тази институция и ако стъпи на арменска земя той трябва да бъде арестуван.
Русия не желае сегашния арменски лидер, но няма същото влияние, както по съветско време. С течение на времето тя отслабва и е съвсем нормално Азербайджан да се възползва от заетостта на Русия с Украйна. Така че няколко обстоятелства бяха в полза на Баку да осъществи тази атака.
Но на мен ми прави впечатление позицията на Турция като основен играч в региона. След примирието през 2020г. се прие една формула 3+3 за разрешаването на проблемите в тази част на света. Това са трите външни държави – Турция, Русия и Иран, плюс трите вътрешни – Армения, Азербайджан и Грузия. В турския печат се появиха критики срещу засилващото се западно влияние в тази част на света. Защо? Защото виждат, че Русия отстъпва и икономически, и политически, и военно-стратегически. Но конкуренцията вече няма да бъде тя, а ще бъде Западът, който има потенциал, чрез арменските диаспори в своите държави и икономическите инструменти, които те използват.
Премиерът Пашинян и арменското правителство показаха признаци на сближаване със Запада. Възможно ли е това да помогне на Армения в бъдеще или по-скоро ще навреди?
Армения е държава в преход. Има много широки слоеве в арменското общество, които са тясно свързани със съветските времена и съветския начин на мислене. Това го виждаме и в нашата държава. В същото време има една много голяма диаспора на Запад, която влияе вътре в самата Армения. Там е огромният сблъсък.
Пашинян е представител на втората група – на прозападното арменско общество. Докато този преход реално не се реализира в полза на прозападните и европейски сили, няма да има ефективно сближаване.
Защо Азербайджан се реши на т.нар „антитерористична операция“. Първо защото очевидно е имало някакъв трансфер на оръжия от Армения към Нагорни Карабах. Другото – арменците от Нагорни Карабах бяха решили да започват президентски избори. Така нареченият Арцах имаше собствено правителство, парламент и президент, които дори самата Армения не признаваше.
Много са парадоксите в тази ситуация. Сблъсъкът е между реалности от съветско време и един много мъчителен икономически и политически преход, характерен за държави, които търсят своята идентичност. Армения е една от тези държави. В най-скоро време тя трябва да си отговори на въпроса накъде иска да поеме.
Светкавичната победа на Азербйаджан означава ли, че Нагорни Карабах ще остане завинаги под азерска власт?
Без съмнение. Има съвпадение на международни правни норми. През 1994г. Съветът за сигурност на ООН, включително и Русия, гласуват, че Нагорни Карабах е част от Азербайджан и това се изпълнява 30 години по-късно.
Но разликата между двете държави е очевидна. Азербайджан е богата на природни изкопаеми, на нефт, газ и има много силна турска подкрепа. А в Армения половината общество гледа към Русия, към Сталин, към носталгичните елементи.
Въпросът от тук насетне е как азери и арменци ще живеят заедно. Тоест как ще се прилагат онези форми на добросъседство и разбирателство, които не са съществували по време на тази 30 годишна сага. Пред региона предстои сериозно изпитание.
Но ситуацията е ясна. Нагорни Карабах е вече част от Азербайджан. Арменците, които останат там, трябва да намерят формулата за своето пребиваване, за своята свобода и граждански права в рамките на азерската държава. Институционалността на Нагорни Карабах като президент, парламент, правителство е част от миналото. Колективните права на арменците там не съществуват. Въпросът е да се приложат индивидуалните им права, каквито би трябвало да бъдат реализирани в рамките на 21 век, в рамките на ООН и на всички регионални структури, които гарантират правата на човека и толерантността между етносите и вероизповеданията.
Можете ли да предположите дали християнска Европа ще се намеси в ситуацията с Нагорни Карабах или нуждата от петрол и газ ще неглижира този въпрос?
По-скоро е второто. Западът остана неутрален, защото Европа, включително и България, много силно зависи от азерския газ. Интервенцията по-скоро ще бъде на базата на силните лобита, които имат арменците, особено във Франция и САЩ. Най-голямата арменска диаспора в Европа е във Франция. Там има над 800 000 изключително активни арменци. Сред тях има депутати, министри, те много често заемат обществени длъжности във френското общество. Същото е и в САЩ. Тук не става въпрос за християнска Европа, а по-скоро за лобиране, тоест за приемане на различни ценностни системи, които са характерни за Европа и за християнския свят. Това са ценностите за правата на човека, демокрацията, икономическия просперитет. Това са елементите, с които трябва да свикнем, за да може този регион да стъпи на крака и да престане да бъде фокус на напрежение.
Трябва да бъдат реализирани тези принципи. За такова нещо обаче трябва време и много сериозен етап на преход и от двете страни. Ще наблюдаваме процесите.
Още актуални интервюта – четете тук
