В края на септември Сърбия разположи модерни оръжия на границата с Косово, което представлява едно от най-големите сръбски военни струпвания от края на войната в Косово преди близо четвърт век. В Съединените щати говорител на Съвета за национална сигурност нарече това „безпрецедентно струпване на модерна сръбска артилерия, танкове и механизирани пехотни части“. Държавният секретар на САЩ Антъни Блинкен призова сръбския президент Александър Вучич за „спешна деескалация“.
Въпреки че по онова време струпването на сили беше до голяма степен пренебрегнато от западните медии – а след това беше забравено на фона на избухналата война между Израел и Хамас – то е част от тревожно развитие на Балканите, предупреждават Ивана Страднер, научен сътрудник, в анализ за Foreign Affairs . във Фондацията за защита на демокрациите във Вашингтон и Дейвид Шед, бивш изпълняващ длъжността директор на Агенцията за отбранително разузнаване на САЩ.
Непосредственият повод за сръбската мобилизация са продължилите месеци наред размирици между Косово и Сърбия, които поддържат крехък мир, откакто бомбардировките на НАТО помогнаха на Косово да получи фактическа независимост от Белград във войната през 1998-99 г.
През май Сърбия приведе войските си в бойна готовност, след като етнически сърби, живеещи в Северно Косово, влязоха в сблъсък с косовската полиция. А през септември, точно преди неотдавнашната мобилизация по границите, 30 тежко въоръжени етнически сърби нападнаха полицейски патрул и убиха четирима души.
Но има много признаци, че тези инциденти надхвърлят познатото напрежение, което се запази през последните години. Тези инциденти показват и нарастващата заплаха, която Русия, партньор на Сърбия, представлява за региона.
Така например през 2022 г. министър-председателят на Сърбия Ана Бърнабич заяви, че Косово и Сърбия са „на ръба на въоръжен конфликт“. А Москва, която не признава независимостта на Косово, подклажда огъня, използвайки информационни операции, за дa подхранва недоверието между Косово и Сърбия и да разпространява послания, които поляризират региона по етнически и религиозен признак.
Русия също така въоръжава Сърбия, като същевременно увеличава енергийната ѝ зависимост от своите компании, предоставяйки газ и петрол с голяма отстъпка. Москва е обещала на Белград, че ще попречи на Косово да стане член на ООН.
„Голяма експлозия назрява в центъра на Европа“, заяви руският външен министър Сергей Лавров през май.
Част от причините, поради които Русия с удоволствие разпалва историческия конфликт между Прищина и Белград, са, че той натоварва ресурсите на НАТО и подкопава силата на САЩ в Европа. През 1999 г. НАТО принуди Сърбия да се изтегли от Косово и оттогава Алиансът поддържа малки мироопазващи сили от натовски войски в Косово.
В резултат на това нарастващото напрежение между двете балкански държави поставя на изпитание силата на НАТО в региона. Подкрепата за Сърбия също така дава на Москва опора на Балканите. Сръбски официални лица благодариха на Кремъл за „подкрепата на териториалната цялост и суверенитета на Сърбия“ и изтъкнаха, че подкрепата на Москва е причината Сърбия да откаже да наложи санкции на Русия.
Като оказаха натиск върху Белград, Съединените щати успяха да успокоят последната вълна от размирици, а Вучич няколко дни по-късно заяви, че ще изтегли силите си по границата и че Сърбия няма намерение да нахлува в Косово. Напрежението обаче остава високо. Косово определи атаките от септември като тероризъм, а Вучич обвини Косово, че с помощта на „международната общност“ е извършило „брутално етническо прочистване“ на сърбите в Косово.
Сръбският президент не бива да води пълна военна кампания в Косово, за да осъществи проекта си за дестабилизиране на страната и унижаване на НАТО. Подобно на руския държавен глава Владимир Путин, Вучич използва паравоенни групи за постигане на целите си. Според косовското правителство Белград е помогнал за организирането на нападенията през септември.
Сръбският лидер би могъл да използва „малките зелени човечета“, за да поеме контрола над Северно Косово, като запази правдоподобно отричане, точно както Путин направи в Крим.
Ето защо е време НАТО решително да сложи край на партията на Вучич, която беше спонсорирана от Кремъл. Съединените щати и Европа трябва да дадат ясно да се разбере на Белград и Москва, че ще реагират решително и сурово на бъдещи балкански провокации.
Те трябва да засилят присъствието на НАТО в региона и да установят надеждни червени линии, които Сърбия не може да премине, без да провокира военна конфронтация със силите на НАТО. И трябва да наложат санкции на Белград, ако сръбските лидери не се дистанцират от Москва и не деескалират напрежението.
Ос на удобството
Появата на сръбския президент като основен катализатор на напрежението с Косово не бива да е изненада. Като млад политик Вучич беше убеден сръбски националист. По време на войните, последвали разпадането на Югославия, в които албанци, босненски мюсюлмани, хървати и сърби се избиваха помежду си, опитвайки се да контролират региона, Вучич насърчава новата сръбска държава да смаже етническите си противници.
Той изпитва особен гняв към косовските албанци, които са предимно мюсюлмани и съставляват повече от 90% от населението на Косово. „За всеки убит сърбин ние ще убием 100 мюсюлмани“, казва Вучич в реч през 1995 г.
Три години по-късно той става министър на информацията на военнопрестъпника Слободан Милошевич.
Днес Вучич е по-скоро опортюнист, отколкото националист, воден главно от желанието да остане на поста си и да разшири властта си. Но тази нова мотивация не прави президента на Сърбия особено добронамерен.
Той извлича политически ползи от хаоса на Балканите, който му помага да оправдае политическата си значимост и да запази контрола си. Кризата в Косово, например, помага на Вучич да отклони вниманието от собствените си вътрешнополитически проблеми и да потуши антиправителствените протести.
Тя също така подобрява международното му положение. Чрез ескалирането и деескалирането на кризата в Косово Вучич се позиционира като човек, който определя стабилността на региона, което му позволява да преговаря и да се пазари със западните държави, обещавайки да намали напрежението, ако те изпълнят исканията му за икономическа подкрепа.
Подобни пазарлъци са само един от начините, по които Вучич измами САЩ и Европа. Европейските лидери, включително Урсула фон дер Лайен, председател на Европейската комисия, казват, че искат Сърбия в тази организация, а Вучич теоретично се е съгласил да се присъедини.
Но той го прави просто защото това му носи помощ от ЕС, а това, което наистина иска, е да задържи Сърбия по дългия и безкраен път на присъединяването. Той не иска да се присъедини към организация, която би го принудила да засили върховенството на закона.
Всъщност веднага след като Вучич дойде на власт, той подкопа цялата прозападна политическа опозиция, като същевременно укрепи крайно десните сръбски групи, за да подобри политическите си позиции. За да разшири властта си в региона, той се опитва да задържи и етническите сърби в Косово в орбитата на Белград.
Държавният глава на Сърбия все още изглежда заинтересован от насилствена окупация на части от Косово. „Всички сърби знаят, че са загубили Косово“, заяви той през 2018 г. „Но ще се опитам да направя всичко по силите си, за да възстановя това, което мога, така че в крайна сметка да не е пълно поражение или пълна загуба“.
Тъй като Западът е зает с Украйна, подкрепя Израел и ограничава влиянието на Китай, Вучич вярва, че възможността му да ръководи операциите в Косово може да дойде скоро. За да успее обаче, сърбинът се нуждае от помощта на Путин. Той иска преди всичко руска енергия: ключов инструмент на влиянието на Москва. Но Русия и Сърбия също така засилват военно-техническото си сътрудничество, което Белград след това използва като разменна монета със Запада.
През май например Вучич предупреди за „опити за цветни революции“ – поредица от протестни движения, които помогнаха за свалянето на проруски управници в постсъветските държави – а през 2021 г. Сърбия и Русия обещаха да се борят заедно с тях. Резултатът може да бъде руска намеса в предсрочните парламентарни избори в Сърбия на 17 декември, които Вучич свика през октомври.
За да спечели тези избори, Вучич вероятно ще разчита много на медиите. Това е област, която той, като бивш министър на информацията на Сърбия, познава добре. Под ръководството на Вучич Белград разпространяваше дезинформация, за да подготви сърбите за ескалация на ситуацията в Косово, включително обвинявайки Обединеното кралство, че подготвя война за независимостта на Косово, твърдейки, че министър-председателят на Косово извършва актове на „терор срещу сърбите“ и обвинявайки НАТО за нарастващия брой на раковите заболявания в страната, за които Белград твърди, че са резултат от използването на боеприпаси с обеднен уран от НАТО по време на интервенцията през 1999 г.
Сръбската преса, която до голяма степен се придържа към правителствената линия, е пълна с антикосовски разкази, а сръбските радиостанции се пръскат от патриотични песни. Улиците са покрити с графити, на които пише „Косово е Сърбия“ или „Когато армията се върне в Косово“. (Всъщност последният лозунг призовава Сърбия да нахлуе в Косово). Русия помогна. Тя издигна в градовете си билбордове с надпис: „Скърбим заедно със Сърбия / Един цвят, една вяра, една кръв“, подкрепяйки териториалните претенции на Сърбия.
Руски медии като „Русия днес“ и „Спутник“ използваха тази свобода, за да разпространяват проруски послания за Украйна заедно с просръбски послания – и то с голям успех. Много сърби вярват, че Русия говори за война, а вътрешните медии в Сърбия възприеха наративите на Кремъл и разпространяват пропагандата на Москва. Сръбските новинарски източници, например, често представят украинците като нацисти и лъжливо твърдят, че Украйна първа е нападнала Русия.
За Путин това отваряне е благодат. Русия вижда Балканите като мекото подкоремие на Европа и Москва смята, че Сърбия е най-уязвимото ѝ място. Неговата цел е да превърне Москва в единствения надежден преговарящ по балканските конфликти – което ще даде на Кремъл лост за влияние върху западните сили.
В края на краищата, ако мирът на Балканите зависи от руския президент, на представителите на НАТО може да им се наложи да направят отстъпки пред Москва, ако искат да избегнат война. Като изтласква Балканите на ръба на пропастта, той също така се надява да покаже, че НАТО е хартиен тигър и няма да действа, ако бъде подложен на истинско изпитание. Дори ако НАТО отвърне на удара на Сърбия, Путин пак може да спечели. Откривайки втори фронт, Западът ще има по-малко възможности да помогне на Украйна.
Кремъл има и други причини да подкрепя хаоса на Балканите. Путин използва т.нар. косовски прецедент, за да защити незаконното си нахлуване в Украйна, като твърди, че анексирането на украински територии е оправдано от независимостта на Косово.
Според тази извратена логика, формулирана от постоянния представител на Русия в ООН в реч през януари, незаконните и фалшиви референдуми за анексиране, проведени в окупираните украински територии, са подобни на борбата на Косово за свобода от Сърбия преди повече от две десетилетия.
С други думи, Косово имаше право да напусне Сърбия, така че окупираните украински територии имат право да се присъединят към Русия.
Подкрепата на Кремъл за Белград надхвърля тесните интереси: Русия има истинска идеологическа връзка със сръбските националисти. Путин работи за позиционирането на Русия като водещ защитник на традиционните културни ценности – като строгите роли на половете и консервативното християнство – срещу либералния Запад.
Много сърби са естествени партньори. Сръбските медии обвиняват Запада, че се опитва да унищожи Руската и Сръбската православна църква, и критикуват либералните политики, като например правата на ЛГБТИ. Мнозина в Сърбия подкрепят създаването на „сръбски свят“ – балканският еквивалент на Путиновия „руски свят“ – предназначен да обедини всички сърби, включително тези в Косово, в обща сръбска културна рамка.
И двете държави дори имат митове, които се коренят в териториите, които искат да заемат. Много руски националисти, от своя страна, свързват руската цивилизация с императора, който е управлявал от днешен Киев. Много сърби вярват, че страната им трябва да си върне Косово, защото там се намират много средновековни сръбски православни манастири и мястото на битката при Косово през 1389 г., когато се ражда митът за създаването на сръбската цивилизация.
Да бъдеш груб
Западните лидери разбират, че Вучич е, меко казано, до голяма степен мотивиран от желанието да остане на власт. В резултат на това те се опитват да успокоят сръбския президент, като предоставят стимули на Белград, включително икономически инициативи и инвестиции, с цел да спрат ескалацията му.
През юни например, месец след като етнически сърби раниха миротворци на НАТО, ЕС предостави на Сърбия финансова помощ. Посланикът на САЩ в Сърбия Кристофър Хил нарече Вучич „конструктивен партньор“, а когато сръбските въоръжени сили в многонационално военно учение с НАТО през юни, посолството на САЩ настоя, че Белград е избрал Запада пред Русия.
В отношенията си със Запада Вучич продължава да се движи по въже. Според изтеклия документ Сърбия се е съгласила да достави боеприпаси на Украйна, а Вучич не отхвърли това твърдение. През март миналата година Сърбия дори гласува за резолюция на ООН, осъждаща руската агресия.
Но тези стъпки са само част от балансиращия акт на сръбския президент. За Вучич доставката на боеприпаси за Украйна е просто бизнес сделка и не е навредила на рускосръбските отношения. А резолюцията на ООН е била чисто символична – възможност да се даде тласък на страната в очите на западните лидери, без да се застрашават отношенията ѝ с Москва.
Всъщност истинският, закодиран смисъл на резолюцията беше, че Сърбия няма да се откаже от претенциите си към Косово. „За нас Крим е Украйна, Донбас е Украйна и ще остане така“, заяви Вучич през януари 2023 г.
Ако Западът продължи да дава възможност на Вучич, той просто ще го насърчава. Сръбският държавен глава ще продължи да подлага на изпитание НАТО и да се опитва да докаже, че Алиансът е беззъб. Западът вече му даде окуражаващи сигнали: след като през май повече от 30 миротворци на НАТО бяха ранени при сблъсъци със сръбски протестиращи, алиансът не задържа протестиращите от страх да не ескалира конфликта.
Но подобна сдържаност е покана за по-нататъшна ескалация както от страна на Вучич, така и от страна на Кремъл. Руските официални лица наблюдават случващото се в Косово и се чудят дали могат да се измъкнат от отговорност, като атакуват сили и съоръжения на НАТО.
Косово, от своя страна, понякога пренебрегва целите на Запада. Например страните от НАТО настояват Косово да създаде Асоциация на сръбските общини (АСО), което Прищина досега не е направила. В тази връзка Западът обвинява Косово, че насилствено назначава албански кметове в градове с преобладаващо сръбско население и по този начин повишава напрежението с Белград.
В отговор Съединените щати наложиха мерки срещу Косово и отмениха участието на страната в ръководеното от Вашингтон военно учение „Защитник на Европа 2023“. Но нищо от поведението на Косово не оправдава фактическата кампания на Сърбия за подкопаване на неговата независимост.
За да се опита да овладее конфликта, седмица след нападението през май НАТО увеличи присъствието си в региона с ново подкрепление от около 500 турски войници. През октомври НАТО изпрати в страната и стотици британски военни.
Тези мерки обаче са недостатъчни. НАТО трябва да създаде коалиция на желаещите, водена от САЩ, която да окаже успешен натиск върху Белград и Москва да спрат да насърчават политическата нестабилност. Това означава да се даде ясно да се разбере на Вучич, че ако продължи да предприема ескалиращи мерки, ще се сблъска с нарастваща поредица от осезаеми последици – включително евентуално санкции.
Западът е в състояние да предприеме такива стъпки. През юни 2021 г. президентът на САЩ Джо Байдън подписа изпълнителна заповед, която позволява на Вашингтон да налага санкции срещу всеки, който дестабилизира Западните Балкани.
Вашингтон не бива да се притеснява да ги използва срещу лица, които „застрашават мира, сигурността, стабилността или териториалната цялост“ в региона. За да имат санкциите на САЩ максимален ефект, Обединеното кралство и ЕС трябва да се присъединят към усилията на Вашингтон.
Най-малкото, европейските лидери трябва да поставят бъдещата помощ за Сърбия в зависимост от конкретни промени в политиката на Белград. ЕС би могъл например да постави условие за по-нататъшна помощ за Вучич за налагане на санкции срещу Русия, хармонизиране на външната политика на страната с тази на блока, потушаване на регионалните провокации и изпълнение на програмата за реформи на ЕС – особено що се отнася до върховенството на закона и свободата на медиите. НАТО трябва да разположи екипи в Косово, които да противодействат на руската и сръбската пропагандна машина. Тези екипи трябва да се насочат към крайно десни сръбски групи и да им напомнят, че посланията на Русия за „славянското братство“ – към което Сърбия уж принадлежи – са мит и че Путин няма да им помогне, ако има конфликт.
За да направят това, те трябва само да кажат истината: Путин води губеща война срещу Украйна и няма да предостави ресурси на Белград за въоръжен конфликт с Косово.
Като доказателство тези екипи могат да посочат войната между Армения и Азербайджан през септември. Кремъл е дългогодишен съюзник на Армения, но въпреки исканията на Армения, тя не предостави никаква военна подкрепа в неотдавнашния конфликт, който Армения загуби. Екипите биха могли също така да напомнят на сръбските националисти, че Москва не им е помогнала по време на войните през 90-те години на ХХ век.
Страните от НАТО може да не искат да предприемат тези мерки. Всъщност те вероятно искат да игнорират Вучич изобщо. Алиансът е изтощен от помощта за Украйна, така че изразходването на време и ресурси за Косово и Сърбия може да изглежда прекалено, особено когато могат да подкупят само президента на другата страна.
Кризата може лесно да се разпространи и в други балкански държави
Но Западът трябва да осъзнае, че ако остави ситуацията да се разраства, напрежението в тези държави може да стане много по-трудно и скъпо за разрешаване. Това, което се случва в Косово и Сърбия, рядко остава в тези страни и тази криза лесно може да се разпространи и в други балкански държави.
Близката Северна Македония, която е член на НАТО, може да бъде обхваната от един разрастващ се конфликт. По-нататъшна ескалация на ситуацията в Косово ще предизвика хаос и в Босна и Херцеговина, където лидерът на босненските сърби Милорад Додик, който има близки връзки с Путин, заплаши, че ще отдели босненски сръбски територии. През октомври Додик дори подчерта, че сърбите трябва да „образуват единна държава“, съставена от Сърбия, Република Сръбска и Черна гора.
Един продължителен конфликт би бил още по-голям подарък за Путин, който иска Западът да отклони вниманието си от Киев, докато той се бори да завземе по-голяма част от страната. Ето защо, за да защити Европа и да спре Кремъл, е важно НАТО да укрепи балканското си крило сега, докато разходите за това са все още евтини.
Текстът е публикуван във „Foreign Affairs”. Преводът е на БГНЕС.
Още актуални анализи – четете тук
