Д-р Петя Георгиева е икономист във фондация „Институт за пазарна икономика“ от 2018 г. Има интереси в областта на здравеопазването, образованието, публичните предприятия и фискалната политика.
Преди това е била главен експертен сътрудник във Фискалния съвет към НС и държавен експерт в дирекция „Бюджет“ на Министерството на финансите. Автор е на редица икономически изследвания и анализи и е икономически сътрудник на Правната програма на Института. Завършила е международни икономически отношения в УНСС, доктор е по икономика от 2009 г.
Г-жо Петрова, какво ви прави впечатление при прочита на бюджета за догодина? Има ли параметри, които са притеснителни в него?
Бюджетът е планиран да се реализира на дефицит. Това е за поредна година. Както досега, така и за следващите години занапред. Това е доста притеснителен феномен, защото изисквания за дефицит няма.
Има граница, която е поставена в Закона за публичните финанси и съответно тя е съобразена с Маастрихтските критерии и тази граница показва докъде дефицитът може да стигне. А не, че трябва да стигне до там.
Това е 3-процентовият дефицит, който сме длъжни да не прехвърляме…
Това е 3-процентовият дефицит на касова основа, да. Министерството на финансите, когато планира бюджета, може да заложи какъвто си иска дефицит, какъвто смята, че може да постигне. Въпросът е, че този дефицит е реализация, от една страна на приходите, които министерството планира да събере, и от друга страна – на разходите.
От гледна точка на приходите се правят допускания кои икономически елементи ще повлияят на тази събираемост – дали ще повишаваме данъците, или не, колко очакваме да съберем от тези данъци, осигуровките как ще вървят и т.н.
Това всичко зависи от макроикономическото развитие.
Например събираемостта от ДДС, което е най-големият доходоизточник – 18.5 млрд. лв. се очаква да се съберат само от този данък догодина или поне такъв е планът, силно зависи от това какво е потреблението, тъй като той облага потреблението на населението.
Други данъци зависят от общо-икономическия растеж – как фирмите ще реализират своя бизнес, каква печалба ще могат да реализират, съответно и държавата да може да си събере определен приход.
Това обаче са допускания. Ние никога не сме сигурни тези допускания доколко са реалистични. Но можем да разберем като сравним какво планират други институции, които се занимават с планирането на икономическото развитие.
Моите наблюдения са, че относно прогнозите на министерството – тя не се отличава съществено от тези на международните институции.
По-голям проблем е какво ще стане с инфлацията. В бюджета тя е заложена като 4.8 процента и да намалява в средносрочен план. За мен това донякъде е реалистично, можем да очакваме нещо подобно да се случва. Виждаме подобно охлаждане на инфлацията в ЕС. Предполагам, че и у нас ще се случат тези събития. Въпросът е да се остави ли на такова ниво инфлацията, по-ниска ли ще бъде, по-висока ли – тук вече може да има различно вариране.
Като цяло макропрогнозата е сравнително реалистична и можем да очакваме тя да се сбъдне.
Очаквате ли събираемостта, така както е описана в бюджета, да бъде изпълнена? Ваши колеги са песимисти по този въпрос, въпреки че НАП вече се похвали с по-висока събираемост в сравнение със същия период миналата година.
Що се отнася до истинската събираемост на приходите, или по-точно това, което НАП като агенция чисто като усилия може да направи, за да постигне планираните в бюджета приходи – тук вече много зависи политиката на министерството каква е. Дали ще гонят големите данъкоплатци, дали ще има някакви други видове данъци – много е важно в чисто оперативен порядък как ще се случват нещата.
Като цяло, това, което нас ни притеснява, е лека-полека увеличаващата се данъчна тежест. Има нови данъци, които сега се въвеждат, има корекции в стари данъци, които ще се въведат с повишаване на данъка. Това, като цяло не е добра бизнес среда.
Другото, което е важно – сега се въвежда глобален данък върху мултинационалните компании. Това е по европейска директива, така че ние не можем да го избегнем. Проблемът е обаче, че той ще попречи на това, което винаги сме смятали, че България има като предимство – ниските данъци. Така инвеститорите, които трябва да привлечем в България, трябва вече да ги привлечем по друг начин. А ние нямаме кой знае колко конкуренти предимства за привличане на чуждестранни инвеститори, така че това е много сериозен проблем за бизнеса.
По отношение на разходите – виждаме, че има заложено сериозно увеличение на заплатите в бюджетния сектор и пенсиите. Какъв ще е очакваният ефект от това?
Министерството на финансите е планирало увеличение на разходите за възнаграждения с около 10-11 процента. По принцип това трябваше да се случи, тъй като възнагражденията, специално в публичния сектор, с изключение на някои отделни сектори като образованието и донякъде здравеопазването, доста отдавна не бяха повишавани.
По-големият проблем е обаче, че като стигнем до увеличението, то, само по себе си, не е политика – да догонваме високата инфлация от миналата година и това, че тези хора всъщност са загубили покупателна сила. Тук въпросът е, че трябва да се поставят други условия за тяхната работа, както и да се направи анализ дали не са малко повече, отколкото трябва да бъдат, какво точно те произвеждат, какво точно се случва в целия публичен сектор.
Така че държавата реално е планирала да увеличи заплатите, по-точно – да изравни заплати, които са на хора на една и съща позиция в различни администрации, което само по себе си е добре, за да няма големи разлики. Но от друга страна това не е истинска политика, това не е реформа и не е нещо, което се очаква да доведе до резултат, от гледна точка на ефективност.
За всички останали сектори, с много малки изключения, никъде не се вижда никаква реформа в разходите. МФ в своята прогноза не показва какво смята да променя или да коригира, а има нужда какво да се променя на много места и за много неща.
Така че това е много сериозен недостатък на бюджета.
Капиталовите разходи наистина ли са рекордни, в сравнение с други години и какъв е проблемът при тях, ако не бъдат усвоени?
Със сигурност са най-големи досега, но това е нормално, тъй като те се актуализират винаги нагоре. Няма как цените да спаднат или поне е малко вероятно.
Проблемът с капиталовите разходи не е в техния размер, а в това, че първо, те са силно зависими от проектите, от конюнктурата, от това кой какъв проект иск да предложи. Не е проблемът, че няма пари за инвестиции, а по-скоро е какви да са тези инвестиции. Все още не е публичен списъкът с проекти, ние не знаем за какво ще се харчат тези пари.
Процесът не е съвсем ясен как се случват нещата, или поне не е ясен на публиката. И говорим не само за националните, големите проекти, които МРРБ финансира – за магистрали и т.н., но и за малки общински проекти. Доколкото видях в прогнозата се планира един фонд за общините, в който ще има около 1 млрд. лв. за капиталови разходи. Това чудесно, но тази идея не е нова и винаги досега се е проваляла.
Каква е причината?
Причината е в това, че се отделят едни пари за общински проекти, но е толкова трудно на общините да напишат проекта, да кандидатстват, да бъдат одобрени, за да се реализира проектът. Повечето от тях поради тази причина се отказват, други пък нямат идеи. Има един такъв парадокс в икономиката, че този, който най-много има нужда от средства, трудно стига до финансирането.
Но тези, които нямат чак такава нужда – примерно Столична община, проектите там могат да се финансират лесно, макар че вероятно и там има оплаквания, че не им достигат средства. Но като цяло при тях не е трудно да стигнат до реализация на проекта.
Докато една малка община, отдалечена от централната власт, на нея ѝ е много трудно да намери капацитет – от идеята, до написването на проекта и намирането на фирми, които да го реализират. Много е усложнен при тях този процес и това донякъде е разбираемо, но от друга страна, точно тези, които имат нужда, реално те са най-затруднени.
И вторият проблем с капиталовите разходи – освен наличието на проекти и тяхното качество, е – това го наблюдаваме от много години – предвижда се един фонд за капиталови разходи, обикновено много голям, но в края на годината той не се реализира и тези средства, които са планирани или се преразпределят, или се използват за някакъв буфер и това е контрапродуктивно, защото в крайна сметка инвестициите са ключови за развитието на една икономика.
Не можем просто да разчитаме на потребление и това, че то ще ни дърпа напред и ще ни гарантира икономически растеж. Това просто няма как да стане.
Това е практика, която почти всички министри на финансите прилагат. Това не е сега измислено. Министрите винаги се надяват да не стане така – тези средства за капиталови разходи да се реализират.
Друг голям проблем е, че, тъй като планирането у нас е годишно, няма какво да се лъжем – тригодишната прогноза е просто едно „замазване на очи“. Винаги се планира следващата година, тази, за която се подготвя Законът за държавния бюджет, а следващите две след нея са по-скоро като някакъв придатък. Така че това сравнително краткосрочно планиране е много проблемно за инвестиционното планиране, което е дългосрочно по своя характер. Там трябва да имаш добра визия за няколко години напред, какъв ще е проектът, кога той ще се реализира, какви финансови средства ще са гарантирани и заложени и т.н.
Все пак има ли нещо, което е позитивно в този бюджет и което може да бъде посочено?
Има много позитивни неща в него. Първо бюджетът е планиран и съобразен изцяло с фискалните правила, няма в него излишни неща и странни прогнози, които да не са разбираеми. Дори всичките увеличения, които виждаме в него, не са фрапиращи. Нещата са сравнително балансирани. Те винаги може и да са по-добри, но като цяло с този бюджет не ни очаква апокалипсис.
Още повече, че той не е гласуван и не е окончателен…
Да, по-големият проблем е какво ще гласува Народното събрание. Това че бюджетът е голям не е проблем, защото все пак показва, че икономиката ни расте, но за мен, както казах, като икономист, най-ключово са реформите в разходните сектори – говорим за абсолютно всички, от социалния сектор, образование, здравеопазване, дори и разходите за отбрана и сигурност.
Всичко това има нужда от корекция и то не толкова като размер на средствата, колкото като това как те се разпределят, какъв е ефектът от тях, какви резултати очакваме да се получат, какви цели си поставяме и т.н. Това е най-важното.
