Изумително е вкорененото в руснаците убеждение, че всички са им длъжни, включително – да ги спасяват от последствията от собственото „головотяпство“ (главаначество, глупост). Тези дни при появата на дефицит на яйца и пилешко месо в Русия се появиха успокоителни съобщения от този тип: Няма страшно, ще ядем „бутчетата на Байдън“, както в началото на 1990-те години ядохме „бутчетата на Буш“. Ще рече: американците ще се смилят и ще ни изпратят храна.
Откъде тръгва историята с американските бутчета за Русия
Очакването, че винаги ще има американски бутчета, има, разбира се, своя предистория. През 1891 година например в Русия настъпва свиреп глад. Добродушният американски народ събира хранителни помощи и ги праща на гладуващите руснаци. Събитието е запечатано на голяма картина на руския художник Айвазовски, която и до днес е забранена за показване в Русия.
Защо обаче се налага американският народ да спасява руския от глад? Защото руската власт по онова време всяка година удвоява износа на пшеница, която директно конфискува от селяните. А прави това, за да финансира бъдеща успешна – както напразно се надява – война с Япония. В същото време Кремъл въобще не се вълнува от това, че междувременно милиони селяни измират от глад.
Същото положение се повтаря в началото на 1920-те години, когато болшевишкият режим въвежда „военен комунизъм“ и отново конфискува цялото налично зърно от селяните. Настъпва такъв свиреп глад, че не само Америка, а целият свят праща храни в Съветска Русия. Дори в българските села се събират помощи. Десетилетие и половина по-късно отново настъпва глад – този път поради решението на Сталин да национализира селското стопанство. И отново американците са най-големите донори на храни. Гладът се повтаря след края на Втората световна война. Този път американците пращат огромни количества консерви, които са им останали от военното време.
На нито един етап кремълската власт не полага усилия да развива икономиката така, че да няма глад. Винаги се виси на убеждението, че ще има „бутчета“ отвън, докато самата власт насочва всички ресурси към подготовката за война с производителите на същите тези бутчета.
На прехода между 1970-те и 80-те години властта в Кремъл отново започва да събира огромни средства, за да завзема все повече територии в Третия свят, така че да обкръжи развитите капиталистически страни. Някъде към 1983 година в СССР започва да изчезва храната. Отново на помощ идват американците. По заповед на президента Рейгън – когото руснаците вече са обявили за най-зловещия си враг – към СССР потеглят огромни количества американска пшеница. От Европа потеглят пратки със замразено масло и месо, цистерни с вино, прах за пране.
И така стигаме до началото на 1990-те години, когато Русия започва да се изхранва с „бутчетата на (президента) Буш“. Днес очакват като даденост, че каквито и глупости да правят, накрая ще се хранят с „бутчетата на Байдън“. А междувременно всекидневно и всекичасно проклинат „англосаксите“ като свои най-зли врагове; тия дни се изхитриха да обвинят президента Байдън за това, че половината Русия мръзне поради липсата на отопление.
Хем ги мразят, хем знаят, че ще ги спасят
Тази двойственост на съзнанието – едновременно да мразиш американците, но и да си убеден, че когато започне гладът, именно те ще те спасяват – пронизва последните няколко поколения руснаци. Това стана особено видимо в първите седмици на войната в Украйна. Гледахме заседания на правителството, различни „говорящи глави“ по руските телевизии, които всекидневно повтаряха, искрено възмутени: Как така Запада не го е страх от нас? Как смеят да не ги е страх, тия западняци? Къде се намират? За какви се мислят?. Следваха заплахи за превземане на Берлин, пускане на атомни бомби върху Полша и подобни.
А после – после чакат „бутчетата на Байдън“. Още не са измислили как точно очакват американците да им пратят топло, но съм убеден, че ще стигнат до някакви конкретни очаквания – може би американците да им пратят пернишки печки пенсилванско производство, оборудвани с по десетина кубика дърва и здрави американски кюнци…
Коментарът на Евгений Дайнов е публикуван в Дойче Веле.
Още актуални коментари – четете тук
