Въпреки че засега кампанията на републиканската партия не е комуникирала визията си за търговските отношения между САЩ и ЕС в голяма дълбочина, опитът от предходното републиканско управление дава известна представа какво да очакваме.
Нещо повече, този път Тръмп и екипът му ясно заявяват намерение за въвеждане на десетпроцентно мито върху всички стоки, внесени в САЩ (60%, ако са от Китай). Към момента стоките, търгувани между двата блока подлежат на мита със средни нива под 3%[1], а търговският дефицит на Съединените щати с Европейския съюз за 2023 г. възлиза на 220 милиарда долара – с други думи, европейската икономика е нетен износител на стоки за американския пазар. За Тръмп и екипа му балансирането на външната търговия е приоритет, и те виждат в по-високите мита основен инструмент за постигането на тази цел, както видяхме в първия му мандат.
Например през 2018 г. САЩ наложи по-високи мита на вноса на стомана и алуминий от Европа (съответно 25% и 10%), а през 2019 г. обложи с допълнителни мита европейски стоки на стойност 7,5 милиарда долара, като компенсация за субсидирането на Еърбъс от ЕС, разрешена от Световната търговска организация. Администрацията на Тръмп (както и тази на Байдън) използваха заплахи за допълнителни мита над европейски стоки, в отговор на желанието на европейски правителства да облагат дигиталните услуги на американски технологични компании. Естествено, ЕС не е стоял пасивен в тези търговски конфликти – например митата върху стомана и алуминий от Европа бяха последвани от мита върху различни стоки от САЩ (дънкови панталони, уиски, мотоциклети и др.), а през 2020 г. СТО позволява на ЕС да обложи допълнително американски вносни стоки на стойност 4 млрд. долара, аргументирано с американската държавна помощ за Боинг.
Повечето от въведените по този начин мита в последствие биват отменени, като двете страни стигат до някакво споразумение за казуса, който ги е предизвикал поначало. Това обаче едва ли ще важи при втора администрация на Тръмп – заявката за всеобщ данък от 10% на всички вносни стоки звучи далеч по-устойчива от спорадичните мита от първия мандат. Интересно е какъв би бил отговорът от европейска страна и дали ЕС би могъл да издейства търговски облекчения, предвид желанието на републиканците да затворят търговския дефицит с блока. При всички положения, подобно обтягане на трансатлантическите търговски отношения би било по-скоро в ущърб на ЕС, предвид че търговските потоци между двата блока са значително по-голям процент от европейския БВП, отколкото американския. Съществуват и индиректни рискове – при всеобщо вдигане на митата върху целия американски внос, компании от целия свят биха имали по-ограничен достъп до обширните пазари на САЩ. Това означава по-сериозна международна конкуренция за европейски компании, при това в по-бедни страни, което поставя сравнително скъпия европейски износ в неравностойно положение. Нещо повече, ако ЕС увеличи собствените си мита, следвайки примера на САЩ, това би довело до по-високи цени и по-ограничен избор за европейския потребител. Друга възможна реакция би била допълнително облагане и/или регулаторни бариери за американските технологични компании, продаващи услуги на единния европейски пазар. Общият ефект би бил цялостно забавяне на глобалната търговия, което в голяма степен ще засегне растежа в като цяло отворената и експортно-ориентирана икономика на ЕС.
По-сериозните последствия за ЕС обаче вероятно ще са по-скоро свързани с отбраната, отколкото с трансатлантическата търговия. Доналд Тръмп, както и немалко републиканци многократно демонстрират виждането си, че САЩ трябва да намали военната подкрепа за Украйна и да остави Европа да играе по-голяма роля като партньор в НАТО. Какви ще са точните измерения на една по-изолационистка политика в евентуален втори мандат на Тръмп е трудно да се каже. Разумно е да се допусне, че страните в ЕС ще трябва да започнат да харчат повече за отбрана, особено предвид скорошно изказване на Тръмп, че не би оказал военна помощ на страни членки на НАТО, които не покриват обещания минимум от разходи за отбрана от поне 2% от БВП. Към 2023 г. по-голямата част от тях не достигат целта, макар и очакването е през 2024 г. това да се промени и над две трети от страните членки на НАТО да преминат двупроцентовия праг[2].
Ако европейските страни наистина започнат да отделят устойчиво по-високи разходи за отбрана, това би означавало допълнителна тежест върху държавните бюджети, особено имайки предвид, че условния праг от 2% вече се разглежда като недостатъчен спрямо риска за сигурността в региона. Същевременно Европа е до голяма степен фискално ограничена – дефицитите и високите дългове са се превърнали в норма за много европейски страни и съответно финансирането на допълнителните разходи за отбрана може да се окаже нелека задача. При това положение, на много страни в ЕС вероятно ще се наложи да решат дали отбраната или други разходи – например за инфраструктура, образование или социална политика – са по-важни. При всички положения, гласуването по-високи отбранителни разходи е само първата стъпка – към момента европейските членки на НАТО имат сериозни дефицити както във кадровия ресурс (войници, медици, механици), така и в производствения капацитет на оръжия и муниции, които тепърва ще трябва да бъдат преодолени със стратегически инвестиции.[3]
Естествено, стои въпросът и дали ако САЩ започнат да играят по-пасивна роля за сигурността на Европа, включително чрез компромиси в помощта за Украйна, усещането за риск в региона няма да нарасне чувствително. Обикновено икономиките се нуждаят от сигурност за да се развиват – не можем да очакваме устойчив ръст в инвестициите и потреблението при усещане, че военен конфликт в или около Европа може допълнително да дестабилизира ЕС. Затова и отговорността пада на европейските страни да понижат този риск чрез ясна и сериозна отбранителна политика, независимо от надеждността и предвидимостта на международните им партньори.
*Текстът е част от петъчния бюлетин на Института за пазарна икономика (ИПИ).
Още актуални анализи – четете тук
