Топ новината на 11 септември не беше протестът, както обещаваха неговите загадъчни организатори. Темата на деня беше освобождаването на похитения Адриан Златков и как цялата тази драма се случи, разви и приключи, без полицията да успее да се включи в нито един неин етап.
Възмущението от безхаберието на полицията може би увеличи с десетина души бройката на протестиращите и така от стотина те нараснаха в новините до „между сто и двеста души се събраха около паметника на Цар Освободител пред Народното събрание…“
Но какво показа самият протест? Той показа, че у нас всеки може да организира протест – с акцент върху „всеки“. Но също така и показа, че не всеки може да организира протест – с акцент върху „не всеки може“. Събитието повече приличаше на случка от типа „Микрофонът е ваш!“, а най-много напомняше на къта за оратори в Хайд парк – всеки по темата, която него го интересува.
Докато ораторите се изреждаха с изказвания от рода на „Искам да работя като председател на Народното събрание без заплата“ и „Да махнем тези кърлежи от този бостан“, се мяркаха плакати, които отразяваха нямащи нищо общо едно с друго вълнения: „Ирма, прибери си Бойко“, „Вън Перуката от БФС“, „Не на застроените плажове“.
Ако коментираме в стил Чудомир, можем да кажем, че това си беше място за изокване (по разказа му „И я че изокам някой ден“) по кой каквато болна тема си е наумил. Единствените думи, около които участващите се обединяваха, бяха „Мафия!“ и „Оставка!“
Само че по-сериозният подход налага да споменем поне още две неща.
Първото: Исканията на протеста бяха необяснимо внимателно формулирани в сравнения с всичко, което видяхме и чухме.
Битка с корупцията, радикална съдебна реформа, подобрен стандарт на живот – това бяха исканията. Все неща, за които не може да се говори със същата ирония на говоренето като за бройката на участниците, за речите и лозунгите на протеста. Тези искания са прецизно съставени, зад тях би могъл да застане всеки български гражданин. Оставят впечатлението, че зад протеста стоят внимателно опипващи обстановката хора, които са доста над нивото на обявените организатори. Отделно въпроси поставя и самото име „Има такава държава“ – побутва мислене към Слави Трифонов и хората, които той напразно очакваше да дойдат и да изпълнят площада пред Народното събрание, когато той, Трифонов – сам на стол, заобиколен от неколцина любопитни – протестираше срещу отмятането с лека ръка на резултатите от последния референдум.
Второ: Протест, който обещава, че ще се състои всеки ден, не бива да бъде окончателно коментиран и анализиран преди четвъртия ден. Защото българската практика показва, че протести с дълготрайни намерения биват овладявани на третия ден. Тогава се намесват онези, които са решили да употребят протеста за свои цели. Тогава по едно „необяснимо“ съвпадение се случват възмутителни събития, които изкарват хора на улицата.
Странният протест може както да угасне, така и да се разгори, ако се появят по-умели говорители от тези, които чухме в първия му ден. Негодувание у хората има натрупано достатъчно, в количество, макар и равно на количеството отвращение от дирижирани протести. Но не може да се твърди, че хората не могат подлъгани навън за едно или за друго. Както е ставало, може пак да стане. Зависи дали ще се намери достатъчно активен и талантлив съчинител на лъжи.
