Традицията в християнството подсказва, че в продължение на 40 дни след Възкресение Христово (до деня на Възнесение Господне, известен и като Спасовден), вярващите използват поздрави, които означават „Христос възкръсна!“ и отговор „Наистина възкръсна!“, вместо стандартното „Добър ден!“. Това обяснява проф. Маргарет Димитрова от Факултета по славянски филологии на Софийския университет „Св. Климент Охридски“.
Тя уточнява, че в българския език се предпочитат по-стари форми на тези изрази, придобити от църковнославянския правопис и произношение: „Христос воскресе!“ с отговор „Воистину воскресе!“. Тези версии звучат архаично и дават по-висок стил на речта. Също така са приемливи и съвременните български варианти „Христос възкръсна!“ и „Наистина възкръсна!“. По-неприемливи са смесени форми като Христос възкресе/возкръсна – Воистина/Воистине възкресе/възкресе/воскръсна и др.
В старите формули, представката на глагола в минало свършено време е воз-, която в старобългарския и църковнославянския правопис се изписва като вос-, а така се и произнася, тъй като фонемата /з/ е пред беззвучния съгласен звук /к/. В множество български диалекти и в книжовния български език обаче, представката е въз- (възкръсна, възвелича, възкача и пр.), докато църковнославянският вариант е /вос-/, който е споделен в някои български диалекти. В старите глаголни форми отсъства и наставката -на, както е в старобългарските ръкописи и в църковнославянските текстове, също и в някои български диалекти (например паде вместо падна). Отговорът започва с църковнославянската форма воистину, което е наречие, произлизащо от старобългарския предлог въ и винителния падеж на думата истина – истинѫ. Въпреки това, в църковнославянския не съществува голяма носовка, а на нейно място е буквата у (оу), защото в източнославянските и в много южнославянски езици, както и в относително западни български говори, праславянската задна носова гласна ѫ е преминала в /у/, в контекста на много български диалекти и книжовния език, наследникът й е гласната /ъ/ (път, гъска, въдица), а при сравнение – запазените винителни форми в различни диалекти: женъ̀тъ, жинъ̀тъ, вудъ̀тъ, младосттъ̀. В контекста на другите диалекти, наследникът й е /а/ (например пат, гаска, вадица). През XVIII-XIX век произношението с у е било също така престижно сред българите и днес в речевия етикет след Великден, наречието воистину с църковнославянския акцент остава в употреба, значещо „наистина, без съмнение“, подчертава проф. Маргарет Димитрова от Факултета по славянски филологии на СУ.
