Петър Тодоров, родом от Бургас, е режисьор, завършил НАТФИЗ с насоченост „Режисура за куклен театър“ при Юлия Огнянова. Той живее в Смолян от 25 години, след като успешно приключил мандата си като директор на Сливенския драматичен театър. Заедно със съпругата си, Десислава Минчева-Тодорова, актриса в Родопския драматичен театър и Държавния куклен театър в Бургас, решават да се установят в село Бостина, на 5 километра от Смолян, където основават Център за изкуства за Родопите. Първият им проект е „Анатомия на крайното“ в сътрудничество със Златина Тодева. В Центъра са създадени над 12 продукции, от които български и международни. В момента Петър е заместник-директор на Държавен куклен театър – Бургас и продължава да работи активно в Смолян. Някои от спектаклите, с които той и Десислава обиколиха света, са „Филифьонката, която вярваше в бедствия“, „Кокошка с брошка“, „Сливи за смет“, „Двама са малко, трима са много“ и „Отмък, примък“. Преди няколко дни той отпразнува своя 60-ти рожден ден.
Г-н Тодоров, успяхте ли да заложите основите на кукления театър в Родопския драматичен театър „Николай Хайтов“ през последните години?
– Мога да кажа, че да, РДТ „Николай Хайтов“ вече продуцира куклени спектакли. Въпреки че все още не е категорично куклено-драматичен театър, смятам, че е отлична стъпка за РДТ и бих се радвал, ако театърът се идентифицира и като такъв. Формалността е важна, но е от значение и за финансирането; надявам се Министерството на културата да го признае, тъй като около нас се създадоха много куклени постановки. Дори последният проект, който реализирахме с Деси – „Примък, отмък“, в момента се играе в цялата страна.
С вашата постановка „Филифьонката, която вярваше в бедствия“ постигнахте голям успех. Можем ли да я наречем кулминацията на вашите проекти?
– Постановката „Филифьонката, която вярваше в бедствия“ създадохме през 2018 г. и тя спечели наградата ИКАР за най-добро куклено представление през 2019 г. Не знам дали е върхът, но е наистина приятно да получите признание. Когато някой твърди, че наградите не са важни, не би могъл да бъде прав – независимо от количеството награди. В България наградите ИКАР представляват най-значимото признание за театрални артисти. Имахме и други номинации – „Кокошка с брошка“ и „Сливи за смет“, а Десислава получи две индивидуални номинации, включително и за „Филифьонката, която вярваше в бедствия“. Нашите представления имат успешна кариера и са спечелили немалко награди. Повече от десет награди за най-добър спектакъл бяха получени на различни фестивали – в Пловдив, Панаир на куклите, фестивали в Албания, Хърватия и Румъния.
Спектакълът „Сливи за смет“ достигна до Перу…
– Да, ние много пътуваме и имаме посещения в над 40 държави – Китай, Канада, цяла Европа, Австралия, Сингапур, Пакистан и Индия, Казахстан, Мароко. Презентирахме „Сливи за смет“ в театър ICPNA в Лима.
Успявала ли е публиката в чужбина да улови фините моменти от постановките, заради българските мотиви?
– Да, случвало се е. Имаме два спектакъла, вдъхновени от българския фолклор, и имаме голямо привързаност към тях. Те са високо оценявани не само у нас, но и на международната сцена. Това са “Сливи за смет” и “Концертът”. Съществуват и други представления, които показваме в чужбина. Ние започнахме да пътуваме още от ранните си артистични години и интересът ни надхвърли рамките на родната публика. Правим представления, които разискват общочовешки теми и мога да кажа, че имаме силна връзка с аудиторията.
С оглед на вашата кръгла годишнина, как бихте оценили постигнатото до момента?
– Шестдесет години са и много, и малко. Все още не съм свикнал с това, но като погледна назад, осъзнавам, че сме постигнали много. Гордея се с Центъра за изкуства за Родопите; това е мечта, която изградихме с Деси още от ранните години. Искахме да създадем нещо уникално и с личен печат. Следователно, успяхме да материализираме нашата идея. Село Бостина стана наш дом. Също така, съточих над 30 представления в различни театри, не само в България. През последните 5-6 години режисирах пет спектакъла в Швеция, както и в Казахстан, Германия, Турция и Словения. В САЩ също имам участия и организирах намерения в области на театралното изкуство.
С Десислава стартирахте фестивала “Забранено за възрастни” в Смолян. Кое издание предстои тази година?
– Да, ние основахме този фестивал, който ще има 14-то юбилейно издание в началото на октомври. Община Смолян е съорганизатор, а събитията се разширяват в цялата област. Преди повече от 25 години стартирах друг фестивал в Бургас – “Ерата на водолея”, който популяризира българския визуален театър и предлага иновативни формати. Надявам се и двата фестивала да продължат дълго, защото те дават важни възможности на децата от Родопите и в по-малките населени места.
Лесно ли е днес да работите като театрален режисьор?
– Не мисля, че е лесно никъде. Но когато човек има страст към това, което прави, трудностите отстъпват на заден план, защото виждате резултатите и посоката, по която вървите. Вярата в собствения проект прави преодоляването на пречките по-лесно. И ние имаме щастлива театрална съдба, тъй като връзката с публиката остава силна, а одобрението, което получаваме, е голямо предимство.
Какви изненади подготвяте за публиката в бъдеще?
– През есента ни очакват два фестивала – “Забранено за възрастни” в Смолян и “Ерата на водолея” в Бургас. Като режисьор работя върху нова постановка “Бургаски гларуси” в Бургаския куклен театър. Това е уличен спектакъл, който искрено желая да подаря на бургазлии, понеже гларусът е символ за нашия град. Заедно с екипа на кукления театър ще представим уличен спектакъл с шест гигантски гларуса, които ще разхождат по града и ще се забавляват. Искам да продължа да работя и с Родопския драматичен театър и се надявам скоро да реализираме нов проект с тях, защото Смолян е моето второ родно място.
