Днес отбелязваме 90 години от раждането на Лучано Павароти – италианският тенор, чийто уникален и ясен глас оставя незабравима следа през последните 35 години на ХХ век.
Както Енрико Карузо преди него, Павароти преодолява границите на италианската опера и става икона на поп културата. Милони зрители го гледат по телевизията, свързвайки мощната му фигура и чар с оперното изкуство, което преди това не са познавали или познавали бегло.
В началото на своята кариера, в края на 60-те и началото на 70-те години, той бързо получава признание на световните оперни сцени и печели прозвището „Кралят на горните до-та“ заради лекотата, с която достига най-високите тонове в тенорския диапазон.
През 80-те години популярността му нараства още повече, а участието му в проекта „Тримата тенори“, заедно с Пласидо Доминго и Хосе Карерас, го изстрелва в нови висини на известността и на печалбите, за които преди това нито един оперен певец не е мечтал. Според някои ревюта именно харизмата на Павароти е направила проекта „Тримата тенори“ толкова успешен.
В началото на 90-те години певецът започва да организира благотворителни концерти „Павароти и приятели“, където пее заедно с поп звезди като Елтън Джон, Стинг и Боно от U2. През всичките тези години, въпреки натоварения си график и високите изисквания, той успява да остане в отлична форма за възрастта си.
УСПЕХИ И КОМПРОМИСИ
Въпреки огромните печалби, в един момент Павароти става все по-склонен да приема художествени ангажименти с по-ниско качество, пише „Ню Йорк таймс“.
Всъщност през 80-те години той започва да губи интерес да учи нови роли и дори нови песни за рециталите си в големи зали, където публиката е многократно повече от най-голямата оперна сцена. Неговият мениджър за Северна Америка, Хърбърт Бреслин, споделя в книгата си „Кралят и аз“, издадена на български през 2021 г. от „Жануа ‘98“.
„Ръководителите на оперните театри пращаха най-добрите си корепетитори, за да помогнат на Павароти с нова роля. Джилдо ди Нунцио от „Метрополитън“, Ото Гут от Сан Франциско и Леоне Магиера, бившият съпруг на Мирела Френи, пътуваха, за да репетират с него. Но често се случваше да дойдат в 10 за репетиция, а в 16 още да не са започнали работа, докато Лучано е сготвил паста с любимото си Ламбруско вино и разказва весели истории“, разказва Хърбърт Бреслин.
През 90-те години физическите проблеми принуждават Павароти да отменя все повече представления. „През 1995 г., докато пее в „Метрополитън“ любимата си роля, Тонио в „Дъщерята на полка” на Доницети, понякога не успява да достигне високите тонове“, отбелязва „Ню Йорк таймс“.
Въпреки това, неговото естествено сценично присъствие и неподражаемото му изразяване на италиански остават непокътнати. Павароти остава любимец на публиката на „Метрополитън“ до края на кариерата си там през 2004 г., когато е отбелязано със серия от представления на „Тоска”. При последното, на 13 март 2004 г., той получава 15 минути овации на крака и излиза на поклон 10 пъти. В Мет той участва в 379 представления, припомня „Ню Йорк таймс“.
В края на 60-те и 70-те години, когато Павароти е в най-добрата си вокална форма, липсата му на проблеми със звука прави неговите интерпретации на Доницети еталон за честност и кристално чиста звукова картина. Ясното му произношение на италиански и разбиране на емоционалния смисъл на текста в музиката остава еталон и до днес.
СЪПЕРНИЧЕСТВО С ПЛАСИДО ДОМИНГО
Кариерата на Павароти също е белязана от ожесточеното съперничество с Пласидо Доминго. Пет години по-възрастен от Доминго, италианецът има естествен тенорски диапазон, докато Доминго започва кариерата си като баритон и по-късно преминава в теноровия диапазон с много труд.
„Павароти не беше интелектуална личност. Уменията му да чете музика бяха под въпрос. Доминго, от друга страна, е отличен пианист и диригент, с аналитичен ум и способност да учи и запаметява партитури“, коментира „Ню Йорк таймс“. Въпреки това, Павароти беше този, който с лекота печелеше сърцата на феновете.
През годините получава всякакви подаръци от почитатели, включително и живо прасе на име Риголето в Хюстън, както и огънат пирон от злато, тъй като е суеверен и на сцената винаги носи пирон в джоба си за късмет, свидетелства Хърбърт Бреслин.
„Лучано винаги беше на преден план. Той беше първият, който направи голям рецитал в период, през който жанрът беше в упадък. Той пя на живо по телевизията от Мет през 1977 г. и изнесе соло рецитал с пиано на сцената в Мет, също предаван на живо. Доминго за всичко беше на второ място“, спомня си Хърбърт Бреслин в своята книга.
През 80-те години, достигайки връх в кариерата, Павароти участва и в токшоута, язди коне на многолюдни паради и дори играе главна роля във филма „Да, Джорджо“ (Yes, Giorgio). Холивудският проект е толкова мащабен, че бюджетът му достига 18 милиона долара, докато Спилбърг през същата година снима „Извънземното“ с 10 милиона долара.
Филмът обаче остава провал, а тенорът получава две номинации за антинагради „Златна малинка“ – за най-слаб актьор и за най-слаба нова звезда. „Ню Йорк таймс“ дори нарича творението „безсрамно, тромаво описание“.
БОЛЕСТИ И ОБВИНЕНИЯ
През 90-те години Павароти има проблеми не само с наднорменото тегло, което е постоянна тема в медийните публикации. Веднъж е заснет как пее на плейбек на концерт в Модена, родния му град. През 1992 г. е освиркан в „Ла Скала“ заради слабо изпълнение, което много зрители свързват с небрежността му.
Честите му откази да участва в престижни театри като Мет и „Ковънт Гардън“ в Лондон, понякога дори в постановки, специално организирани за него, предизвикват значителни проблеми за организаторите. Серии откази в „Лирик опера“ в Чикаго – 26 от общо 41 предвидени дати, заставят генералния директор на театъра да обяви Павароти за persona non grata в неговата трупа.
Такова изгонване почти се случва и в Мет през 2002 г., когато той трябва да пее в две представления на „Тоска“ – едното е гала концерт с билети на цена до 1875 долара, което предизвиква спекулации, че представленията може да са прощални. Павароти пристига в Ню Йорк, но в деня на първото представление се разболява.
Оттогава до второто планирано представление, през събота, всички говорят за шансовете му да се появи. Вестник „Ню Йорк пост“ дори публикува заглавие „Дебелият човек няма да пее“. Въпреки огромното търсене на билети за представлението, което наложи подготовката на голям екран и 3000 места за зрители пред „Линкълн сентър“, в последния момент Павароти решава да остане в леглото.
СЕМЕЙСТВО И ПЪРВИ РОЛИ
Лучано Павароти е роден в Модена, Италия, на 12 октомври 1935 г. Баща му е пекар и любител тенор, а майка му работи в фабрика за пури. Като дете слуша оперни записи и пее в съпровод на тенори като Бениамино Джили и Тито Скипа. От малък е очарован от филмите на Марио Ланца, чийто образ имитира пред огледалото.
Лучано мечтае да стане футболен вратар, но майка му го убеждава да учи за учител. По време на студентските си години се запознава с бъдещата си съпруга. Преподава две години, преди да реши да се посвети на пеенето – стъпка, която баща му не одобрява, осъзнавайки несигурността на музикалната кариера. Първият му успех настъпва през 1961 г., когато печели международен конкурс в Реджо Емилия. По-късно през същата година дебютира като Рудолф в „Бохем“ на Пучини.
През 1963 г. започва международната му кариера: първо като Едгардо в „Лучия ди Ламермур“ на Доницети в Амстердам и други холандски градове, а по-късно и във Виена и Цюрих. Дебютът му в „Ковънт Гардън“ също е през 1963 г., когато замества Джузепе ди Стефано в „Бохем“. Репутацията му в Обединеното кралство се увеличава още повече, когато през следващата година пее на фестивала в Глайндборн, в „Идоменей“ на Моцарт.
Ключов момент в кариерата на Павароти е срещата му със сопраното Джоан Съдърланд, която в този период вече е известна певица и търси тенор, който да е поне толкова висок, колкото нея. Лучано пее отлично и е малко по-висок от нея, което се явява важен плюс. Така през 1965 г. той се присъединява към трупата на Съдърланд за турне в Австралия, а той изпълнява ролята на Едгардо, а Съдърланд – на Лучия. Той признава, че съветите и насърченията на Съдърланд са играли ключова роля за развитието на неговата техника.
Друг важен момент в кариерата му настъпва през 1967 г., когато Павароти дебютира в „Ла Скала“ в Милано, участвайки в изпълнение на „Реквием“ на Верди под диригентството на Херберт фон Караян. Година по-късно дебютира и в „Метрополитън“ опера, където пее в „Бохем“ с Мирела Френи, своя приятелка от детството.
Започва работа по серия записи с London Records, много от които достигат световен връх в интерпретацията: „Любовен еликсир“, „Фаворитката“, „Лучия ди Ламермур“ и „Дъщерята на полка“ от Доницети; „Мадам Бътерфлай“, „Бохем“, „Тоска“ и „Турандот“ от Пучини; „Риголето“, „Трубадур“, „Травиата“ и Реквием от Верди; както и отделни опери от Белини, Росини и Маскани.
ГРАЖДАНСКА АКТИВНОСТ И РЕКОРДИ НА ГИНЕС
В последните години от живота си Павароти става атракция и извън музикалния свят. Може да бъде видян например да представя пощенски марки с изображения на стари оперни звезди или да пее на Червения площад в Москва.
През 1997 г. се включва в проект с Стинг за откриването на Музикалния център „Павароти“ в разрушения от война Мостар, Босна, както и с Майкъл Джексън и Пол Маккартни за албум в памет на принцеса Даяна. През 2005 г. получава званието „Почетен гражданин на Лондон“ за благотворителните си концерти за Червения кръст. Освен това, печели и две награди от Книгата на рекордите на Гинес: за най-голям брой явявания на поклон (165) и за най-продавания класически албум на всички времена – първият албум на „Тримата тенори“ („Carreras, Domingo, Pavarotti: The Three Tenors in Concert“).
„Аз не съм политик, а музикант“, казва той пред BBC Music Magazine през 1998 г. по повод усилията си в Босна. „Важно е да дам на хората място, където да се веселят и да започнат да се чувстват отново живи. Трябва да дадеш на хората дух. Когато му дадеш дух, ти си свършил работата.“
ОТКАЗИ ОТ СПЕКТАКЛИ И РАЗВОД
Проблемите със здравето на Павароти започват да зачестяват в края на 90-те години. Неговата подвижност на сцената е сериозно ограничена поради проблеми с краката. По време на представление на „Турандот“ в Мет през 1997 г., статисти му помагат да се качва и слиза по стълбите. През януари 1998 г. на гала концерт в Мет с двама други певци, Павароти се „загубва“ в трио от „Луиза Милер“ (Верди), въпреки че има нотите пред себе си, спомня „Ню Йорк таймс“.
Тогава той се оплаква от замайване и напуска сцената. Слуховете за здравословните му проблеми нарастват, като наред с това се коментира и неговата неподготвеност. Запомнянето на текстовете винаги е било предизвикателство за него и с усмивка признава, че използва картончета с бележки, за да се подпомогне.
През 1997 г. той обявява, че не може да се подготви за новата постановка на „Силата на съдбата” в Мет и театърът заменя спектаклите с „Бал с маски” само за него.
В същото време Павароти напуска съпругата си Адуа, с която е бил заедно почти четиридесет години и имат три дъщери (Лоренца, Кристина и Джулиана), за да заживее с 26-годишната си асистентка Николета Мантовани. Той подава молба за развод, който е финализиран през октомври 2002 г. През 2003 г. Лучано и Николета сключват брак, а Николета ражда дъщеря – Аличе, чийто брат-близнак умира по време на раждането от усложнения.
„Спомням си, когато започнах да пея през 1961 г.“, разказва той пред списание Opera News през 1998 г., „един човек каза: „Върви бързо, защото операта ще свърши след 10 години. Тя наистина беше в упадък. Но през 1977 г. имах късмета да участвам в първото телевизионно предаване „На живо от Мет“. На следващия ден хората в Ню Йорк ме спираха по улиците. Тогава осъзнах колко е важно да се доближи операта до широката публика. Мисля, че много хора преди това не знаеха какво е опера. Никога не бяха чували за „Бохеми“, но сега са убедени в красотата на тази музика.”
Тенорът е наясно и с най-силните си качества. „Мисля, че едно от важните ми качества е, че ако включите радиото и чуете някой да пее, веднага ще разпознаете дали това съм аз. Гласът ми не може да се обърка с никой друг“, споделя той в друго интервю.
Лучано Павароти умира на 6 септември 2007 г. в дома си близо до Модена. Причината е рак на панкреаса, заради който през юли 2006 г. той претърпява операция в Ню Йорк и от тогава не се е появявал на публични изяви.
През живота си тенорът издава две автобиографии, написани с помощта на Уилям Райт: „Павароти: Моята собствена история” през 1981 г. и „Павароти: Моят свят” през 1995 г. (издадена и на български през 1997 година).
Както споменава БТА, на 21 ноември 2025 г. немската звукозаписна компания Decca Records ще издаде The Lost Concert: Live from Llangollen, 1995 („Изгубеният концерт: На живо от Ланголен“, 1995) – непубликуван запис от емоционалното завръщане на Павароти на Международния музикален фестивал, 40 години след преживяването, което променя хода на живота му.
През юли 1955 г., едва на 19 години, Лучано Павароти за пръв път напуска Италия, за да се присъедини към баща си в мъжкия хор „Росини“ от Модена и да участва в Международния музикален фестивал в Ланголен, Северен Уелс. Участват 22 хора от цял свят, а „Росини“ с участието на баща и син Павароти печели конкурса с убедителна преднина.
