На 6 ноември 1890 г. в София се ражда голямата българска художничка Бистра Винарова, творец от художествения авангард между двете световни войни. Бистра Винарова расте в столицата на България, която в края на XIX и началото на XX век с бързи стъпки се модернизира – австрийски, чешки, немски, а по-късно и български архитекти, инженери и художници извайват облика ѝ на европейски град. Преустроен и модернизиран е Княжеският дворец, открива се част от сградата на Народното събрание, започва строителството на Софийския университет, построени са Лъвов и Орлов мост, изгражда се и най-големия софийски парк – Пипиниерата (по-късно Борисовата градина). От 1900 г. София светва, тръгват и трамваите. Европейската динамиката се предава и на българската столица.
В годините след 1967 г., когато остава без своя съпруг – значимия български писател, историк, критик и дипломат Симеон Радев, Бистра Винарова се грижи за запазване паметта за него. Следи за разпространението на последната му книга – „Ранни спомени“ – излязла няколко месеца след кончината му. Лично я изпраща в Македония, в Ресен, за да достигне до ръцете на неговите роднини, води с тях кореспонденция с мили пожелания за празници. Удовлетворена е, че, както ѝ пише нейната далечна братовчедка Нели Доспевска, томовете на новото издание на „Строителите на съвременна България“ (1973) бързо са разграбени от книжарниците.
Независимо от тежките и скръбни години Бистра Винарова продължава своята творческа дейност. По нейно предложение Съюзът на българските художници организира сеанси с общ модел, където ходят художници, които нямат възможност да работят в свои самостоятелни ателиета. Пак по нейно предложение е въведен методът при който моделът се обръща или движи, една възможност за усъвършенстване на художниците. Както отбелязва нейният син, Бистра Винарова е ходела с удоволствие на тези т. нар. „сеанси“, чакала ги е с нетърпение всяка седмица. След тях се чувствала духовно подмладена, усещала го като едно завръщане към чистата, свободна и творческа атмосфера, както по време на младостта. Прибирала се със лице, изпълнено със задоволство.
Очевидно ѝ е била необходима тази връзка с творци, колеги, среда която е смятала за много интересна и забавна. От тези сеанси (особено при графиките) остават десетки актови рисунки, етюди, рисувани с въглен и креда върху гланцови листове. Предадени със завидно майсторство пози и движения на човешкото тяло или на отделни негови части – много рисунки, опити, които не са подготвени за продажба, по-скоро правени от любопитство, от духовна необходимост.
Като член на Съюза на българските художници (секция „Живопис“) от 1947 г. Бистра Винарова участва в съюзната дейност не много активно. Присъства на някои от събранията, става свидетел на разгрома на Александър Жендов, организиран от ръководството на съюза под политическа диктовка и е потресена от разправата срещу художника. Знае за нелеката съдбата и на други художници, неудобни на режима. Нейните морални устои ѝ дават силата да запази дистанция от режима.
Съюзното ръководство, особено след тежките сталински години проявява уважение към по-възрастните художници. Тя получава покани да участва в Първия конгрес на СХБ, състоял се през 1970 г., както и за Втория (1973) и Трети конгрес (1975).
На първия конгрес присъства само на откриването. Подчертано е вниманието на ръководството на СБХ в лицето на Дечко Узунов и Светлин Русев към нея, особено в по-късната ѝ възраст. Изпращат ѝ поздравителни картички и покани за участие в съюзния живот, включват картини в общите художествени изложби, предлагат нейни произведения за откупуване в България и чужбина, макар и по-рядко включват нейни картини в общи изложби в чужбина.
Чрез Съюза на българските художници получава и признание, макар и в края на своя жизнен път. Първата ѝ официална награда е от 1963 г. – орден „Кирил и Методий“, втора степен.
През 1965 г. Съюзът отбелязва нейната 75-годишнина. Същата година е поканена на специална среща с художниците юбиляри. През 1972 г. е наградена с орден „Кирил и Методий“ първа степен. През 1975 г. по повод 85-годишнината е наградена с орден „Червено знаме на труда“.
Доста късно признание за такъв изявен творец, то идва чрез подтика от художествената гилдия и като признание от нейните колеги топли душата. На проявите на внимание Бистра Винарова винаги учтиво и любезно благодари.
Десетки са поканите, които получава от свои колеги художници да присъства на откриването на техни изложби, което нерядко, в зависимост от здравословното си състояние, тя прави – запазени са снимки от тези празници на видната българска интелектуалка с нейни колеги.
Благодарение на Бенчо Обрешков, Васил Захариев, Веселин Стайков, Васка Емануилова, Кирил Петров, Георги Бакърджиев – нейните стари приятели и колеги, както и на новите художници, които също я открива и ценят, тя се включва в художествения живот на столицата.
Последните добри пожелания за живот и здраве към нея са през пролетта на 1977 г. Малко след Великденските празници от този свят тихо си отива един невероятен талант, една изключителна интелектуалка и жена, оставила трайна следа в българската и европейската култура.
Следват многобройни съболезнователни писма и телеграми от близки, колеги, приятели, от Съюза на художниците, най-вече следва съхраняване на паметта за нея, както за съпруга и Симеон Радев, и в делата на техния син Траян Радев.
Тази публикация е създадена с финансовата подкрепа на Европейския съюз – СледващоПоколениеЕС. Цялата отговорност за съдържанието на документа се носи от Фондация „Пигмалион“ и при никакви обстоятелства не може да се приема, че този документ отразява официалното становище на Европейския съюз и Национален фонд „Култура“.
Повече за проекта за живота и творчеството на Бистра Винарова и Симеон Радев – четете тук.
