Съвсем ясно си спомням на кой рафт в семейната ни библиотека в Пловдив бяха двете книги на Симеон Радев. Спомням си, когато баща ми ги донесе от книжарницата и каза, че трябва да ги прочетем. Тогава той ги подреди до томовете на Иван Вазов, Захари Стоянов и Иван Хаджийски. Оттогава минаха 50 години и аз все препрочитам тези книги.
В комунистическата образователна система, в която съм израснал, нямаше място за княз Александър Батенберг, за Стефан Стамболов, а още по-малко за Александър Малинов или за Васил Радославов. Дейците на църковното ни обединение бяха споменавани бегло. Въобще, историята ни преди 1944 година беше представяна като низ от катастрофи и провали.
Когато започнах да чета и препрочитам томовете на Симеон Радев, научих няколко много важни неща, за които тогавашната пропаганда не обичаше да говори. Първото е, че за да дойде нашето Освобождение българският народ и българската църква са положили неимоверно големи и исторически усилия, както и че много възрожденци са платили твърде висока цена за това. А второто важно нещо бе, че Русия не винаги е била приятелски настроена към България и често е работела срещу българските интереси. В този смисъл „Строителите на съвременна България“ никак не се вписваха в пропагандното клише, че Русия е наша освободителка и вечен приятел, а Турция и Англия, например, са наши поробителки и вечни врагове. Най-малкото затова, защото по време на църковните борби, както и по време на Съединението, Русия твърдо застава срещу българите, а турците и англичаните в някаква степен ни подкрепят. Третото важно нещо беше, че българският народ, за сравнително краткото време от Освобождението до Втората световна война, успява със своя талант и мъдрост да изгради една модерна европейска България, въпреки поредицата от кризи.
Това ни подсказваше в книгите си Симеон Радев и го обясняваше с прецизността на дипломат, с въображението на публицист и с една голяма любов към България.
Но какво друго бихме могли да очакваме от Симеон Радев? Човек, когото лично Гоце Делчев е заклел като член на революционна организация, който е бил любимият ученик на екзарх Йосиф, и който е приятел на Александър Балабанов. Нещо повече, Симеон Радев обича и се прекланя пред дейците на българската Свобода, чийто път започва от тънката книжка на Паисий, преминава през църковните борби, през руско-турската война през 1978г, през Съединението на България през 1885 и свършва чак през 1908г, когато Александър Малинов и княз Фердинанд обявяват Независимостта на България. Толкова е пристрастен авторът към тези личности и така плътно и живо ги описва, че те остават незабравими за поколения читатели. Самият Симеон Радев, изоставяйки дипломатическата обективност, пише: „исках читателите да обичат тези хора…“
Много по-късно научих за прекрасната художничка Бистра Винарова, съпругата на Симеон Радев. Въпреки че тя доживява почти до нашето съвремие, винаги съм имал усещането, че личността на Бистра Винарова остава някъде в първата половина на 20 век заедно с приятелите ѝ от европейския културен авангард – с Райнер Мария Рилке, с Пол Клодел, с Езра Паунд и с Казандзакис. За радост на ценителите днес повечето от картините на Бистра Винарова са събрани на едно място в Държавни архив и периодично биват показвани на публиката. Последната изложба беше организирана от Фондация „Пигмалион“ в Национална галерия Двореца в центъра на София. Тя предизвика голям интерес и сред посетителите и сред медиите. В настоящата книга читателите също ще имат възможността да се насладят на голяма част от най-важните творби на художничката.
Идеята на настоящата книга обаче беше не само да осветим документално дейността на Симеон Радев и Бистра Винарова, а и да покажем съвместния живот на това удивително българско семейство, чиито корени идват от Възраждането и стигат почти до наши дни. Защото двамата, освен блестящи творци, са и забележителна светска двойка, която е оценена на дипломатическата сцена и в Истанбул, и във Вашингтон, и в Брюксел, и в Париж. По някакъв начин, без вероятно да са искали това, те също попадат в редиците на строителите на Нова България.
И ако се върнем отново на „Строителите на съвременна България“, трябва да отбележим, че тази книга има невероятна историческа съдба. Тя се ражда два пъти – веднъж през 1911 г. когато остава слабо забелязана, и втори път – повече от 60 години по-късно, през 1973 г., когато буквално фокусира вниманието на българската интелигенция върху себе си. Второто издание на тази забележителна книга е посрещнато с въодушевление от публиката и е продадена в огромен за времето си тираж. Днес бих си позволил да твърдя, че именно „Строителите на съвременна България“ е една от няколкото важни книги, които възпитаха в патриотизъм няколко поколения българи, които по-късно поставиха основите на демократизирането на страната след падането на комунизма.
