На 5 февруари, президентът на Куба и главен секретар на Комунистическата партия, Мигел Диас-Канел, проведе пресконференция относно енергийната криза, която стана по-сериозна заради последните американски санкции и спирането на доставките на петрол от Венецуела.
Кубинският антрополог Хосе Мария обаче пропусна това събитие, понеже е станал късно след изморителен ден. На 24 години, той посети бейзболния стадион „Естадио Латиноамерикано“ за мач на основните отбори в страната, но радостта му бе покрита от почти празния стадион. „Това ми носи дълбока тъга. Сегашната ситуация е отразена в упадъка на обществото“, казва той.
Наблюдавайки в „ЮТюб“ (YouTube) аржентинския филм „Пица, бира и фас“, Хосе Мария се запознава с история, в която младежи от 90-те години извършват престъпления заради притискащата реалност. Не е слушал речта на Диас-Канел, но след това попада на различни цитати в социалните мрежи. В един от тях правителството призовава гражданите да търсят собствени източници на доставки на хранителни продукти поради недостиг на горива. „Тази политика е абсурдна. Някои райони не могат да се снабдяват именно заради действията на властите – работата на селяните е затруднена, а кооперациите са на маргините. Това е простичка демагогия“, смята той.
Хосе Мария не е особенно засегнат от прекъсванията на електричеството, тъй като живее в „привилегирован“ район близо до водната помпа на квартала. Няма генератор, но разполага с презареждащ вентилатор и батерии за телефона. Често вижда как съседни квартали потъват в мрак: „Лос Ситиос“, „Кайо Уесо“, „20 де Майо“ и „Ла Виктория“, области с много нестабилни жилища.
Хосе Мария не може да си представи какво би станало, ако Куба остане изцяло без петрол. Той забелязва, че самата концепция на „представянето“ е станала неизползваема.
В почти двучасовото си изказване Диас-Канел обяви „Опсион серо“ (Opción cero) – актуализирана версия на плана за извънредни ситуации, създаден от Фидел Кастро след разпадането на Съветския съюз. Президентът предвидил и моментални мерки, включващи затваряне на правителствени сгради, работа от разстояние и намаляване на транспортните услуги между провинциите.
Лидия, на 29 години, е родена в квартал в Сантяго де лас Вегас, не далеч от Хавана. Родителите ѝ живеят в бетонна сграда от 70-те години, заедно с двете ѝ баби, на 96 и 84 години. След като завършила журналистика в Университета в Хавана, тя напуснала семейния дом през 2025 г., за да се установи в стари къщи, разделени на малки апартаменти в района Ведадо.
Динамиката на предградията ограничава социалния и професионалния ѝ живот. В момента Лидия работи в магазин за слънчеви панели от 8 до 18 часа. Далеч е от мечтаната работа, но поне близо до дома си и успява да плаща наема.
При посещенията си у родителите си, тя намира относително „нормална“ обстановка. Семейството е купило преносим генератор „ЕкоФлоу“ (EcoFlow), изпратен от чичо ѝ от САЩ, за да преодолее кризата. По-рано е бил използван само в спешни случаи, а сега е необходим за приготвяне на храна.
Правителството не е доставяло гориво за готвене в района от месеци. Лидия не говори за бъдещето, дори за близкото, тъй като много въпроси я тревожат: Колко дълго можем да издържим? Достигнали ли сме дъното? Ако е така, как да се изправим отново?
Алехандра ще навърши 33 години през март. Живее в Хавана с мъжа си и петгодишната си дъщеря. След като завършила индустриално инженерство, сега работи в дигитален маркетинг за частни компании. „Съзнавам, че съм в привилегирована позиция в Куба. Мъжът ми има кола, а заплатата ми е в долари. Но ежедневието става все по-трудно“, споделя тя.
Готвенето в дома ѝ се извършва на електрическа печка, тъй като почти отдавна е спряно снабдяването с газ, а за да вземе такси, ѝ отнема поне 15 минути. Цената на транспорт, който преди е струвал 150 песос, вече е 200 (осем долара). Таксито минава през почти пусти улици.
В къщата на свекърва й електричеството рядко спира, тъй като наблизо се намират няколко болници. Кухнята ѝ е станала място за събиране за семейства, които идват да приготвят храна за няколко дни напред. Алехандра усеща, че около печките се създава своя вид общност.
Алехандра, Лидия и Хосе Мария се смятат за привилегировани. В Куба през 2026 погледът към привилегията значително се отличава от този в други държави.
Лекарства, които не могат да бъдат открити в социалните и икономическите мрежи, трябва да се търсят на черния пазар, където ампула гентамицин може да струва до 300 песос, а цената с доставка достига 1800. „Ако живеете далеч, цената е по-висока“, казва Хосе Мария.
Той харчи около 60 долара на месец за храна (приблизително 30 000 кубински песос на черния пазар). Не изпитва недостиг, но по негови изчисления, четиричленно семейство харчи двойно или дори три пъти повече. „Проблемът не е в храната, а в доларизираните цени“, добавя той.
Майка му се премести в САЩ през 2021 г., след като получи стипендия в Университета в Маями. Всеки месец тя му изпраща долари – той не може да оцелее, разчитайки единствено на заплатата си.
Призракът на кризата от 90-те години отново обикаля острова, проследявайки домовете, улиците и речите на властите. Но всъщност, кризата никога не е изчезвала. Алехандра слуша как майка ѝ повтаря: „Тогава беше по-лошо“, вероятно за да се утеши. „Ситуацията е почти същата, в която бяхме преди 30 години. За мен това е още по-трудно за приемане“, казва младата жена.
Хосе Мария е роден през 1999 г., в края на кризата. Не я помни, но е израснал с възрастните, които разказват за членовете на семействата им, които са страдали от глад, за кашлици и болести, съпроводили стреса, и хора, които са напуснали острова в самоделни салове.
По време на специалния период е имало контрабандни долари, но не е имало какво да се купи. Сега има храна, но парите липсват. Това е „натрупвана криза“, според икономиста Хулио Каранса.
Оптимизмът у Лидия, Алехандра и Хосе Мария относно бързо или краткосрочно решение бързо замира. Споразумението между Вашингтон и Хавана не изглежда да е приоритет за кубинските власти.
Хосе Мария не желае да напуска Куба. Все още чувства връзка с семейството си и иска да развие кариерата си, преди да се замисли за емиграция, ако изобщо го стори. Иската му е да открие още кътчета от страната.
Лидия е обмисляла да напусне, но никога не се е осмелявала. Тя се притеснява от носталгията, която обхваща тези, които напускат: наблюдавала я е при приятели и познати. Пътуването и емиграцията не са същото нещо.
Наблюдавайки колапс, който изглежда неизбежен, Лидия се крепи на надеждата, че ще вижда приятелите си, поне тези, които остават. Някои ще заминат скоро, но за момента са тук. Надеждата, ако съществува, е само във вътрешния свят на хората. И явно не идва от правителствата на Куба или САЩ, завършва „Паис Америка“.
