В българската политика рядко има случайни думи. Още по-рядко – случайни похвали между доскорошни опоненти. Именно затова изказването на лидера на ГЕРБ Бойко Борисов по адрес на формацията около Румен Радев заслужава по-внимателен прочит отвъд обичайния предизборен шум.
По време на среща с кметовете на Бургас и Стара Загора – Димитър Николов и Живко Тодоров – Борисов демонстрира неочаквано умерен тон към новата политическа конфигурация около Радев.
„Почти половината ги познаваме добре, работили сме добре, каза той. Убеден съм, че мобилизирани, ще дадем добър резултат и едно стабилно управление след това“, посочи Борисов.
Тази реплика сама по себе си е сигнал. В превод от политически език означава, че това са хора, с които вече има изградени канали на комуникация.
В контекста на години на остро противопоставяне между президентската институция, оглавявана от Радев и ГЕРБ, подобно признание звучи като внимателно подадена ръка – или поне като открехната врата.
Още по-интересен е детайлът, че Радев се появи редом до старозагорския кмет Живко Тодоров на 3 март, по време на честванията в града на липите, което даде повод за политически спекулации.
Според Бойко Борисов е нормално, когато президентът отиде на празника на един град, кметът да бъде с него. „Това е начин на общуване, цивилизовано, нормално“, смята той.
Тук обаче се прокрадва съществен пропуск – Радев вече не е действащ президент, а политически играч в предстоящите избори. Играч, който очевидно започва да привлича фигури от различни лагери.
Точно този тип „нормализация“ на общуване, която доскоро би била определена като проблематична, подсказва промяна в политическата динамика. Не става дума просто за добър тон, а за пренареждане на отношенията.
Кметовете Николов и Тодоров също допълниха картината с призив за „нова коалиционна култура“ и край на езика на омразата.
„Не може омразата, отрицанието в Народното събрание да бъде ежедневие. Ние като кметове ви насърчаваме – говорете с всички останали, трябва друг език в политиката“, препоръчаха те.
Това звучи като клише, но в българския контекст често е прелюдия към нещо по-прагматично – подготовка на общественото мнение за бъдещи компромиси.
„Ние сме опоненти, не врагове, не сме влезли в политиката да се мразим“, отбеляза Борисов.
Дали наистина става въпрос за опит да се снижи напрежението или внимателно се тестват реакциите към идея, която доскоро би изглеждала немислима. Дали не сме свидетели на първите щрихи на нова „сглобка“?
Българската политика вече неведнъж е показвала, че публичните противопоставяния могат бързо да се превърнат в управленски формули, когато аритметиката го изисква.
Разбира се, подобен сценарий все още е в сферата на предположенията. Но сигналите са налице: омекотен тон, признание за общо минало, призиви за диалог и – най-важното – липса на категорично отричане.
А в политиката понякога именно това е първата стъпка към следващото управление.
