Днес отбелязваме 160 години от рождението на проф. Кръстьо Кръстев (1866-1919) – философ, литературен критик, преподавател и ключова личност в българския културен живот в края на 19-ти и началото на 20-ти век. Известен на съвременниците си като „Доктор Кръстев“, „Човекът в сиво“ или „Човекът с железната маска“, той е запомнен като строг и безкомпромисен оценител на литературните стилове. Под хладната му фасада обаче се крие душа с дълбоки вярвания, силни приятелства и съществен принос за развитието на българския модернизъм.
РАННИ ГОДИНИ
Кръстьо Кръстев е роден на 31 май 1866 г. в заможно търговско семейство в Пирот. Учи в родния си град до 1878 г., когато след Берлинския конгрес Пирот става част от Сърбия, а семейството му мигрира в България. В София завършва Класическата гимназия през 1885 г., проявявайки талант в изучаването на латински и старогръцки, достигайки до четене на „Илиада“ на Омир в оригинал. Интересите му не спират до там; той учи и немски, и френски, пише материал от архива на Българското национално радио (БНР).
След училище работи в новия стенографски офис на Народното събрание, където изразходва всичките си доходи за изграждане на лична библиотека с ценни руски литературни произведения, включващи творби на Александър Пушкин, Михаил Лермонтов, Николай Гогол и Иван Тургенев, редом с работите на известни руски литературни критици като Висарион Белински и Николай Добролюбов.
Според „Речник по нова българска литература“ през 1885 г. той заминава за Германия, за да учи в Лайпциг, където изучава философия и попада под влияние на Вилхелм Вунд – основоположник на експерименталната психология. През 1888 г. защитава докторска дисертация на тема „Лотцевото метафизическо понятие за душата“, а времето му в Лайпциг е изключително важно за формирането на интелектуалните му възгледи.
Първият му значим критически текст – студията „Иван Вазов. Етюди за стихотворната му поезия“, е публикувана през 1888 г. в списание „Труд“. Университетската атмосфера му позволява достъп до новите европейски научни и литературни издания, а запознанството с творчеството на Хенрик Ибсен и Герхард Хауптман разширява неговия кръгозор и визия за модерната литература.
След завръщането си в България, Кръстьо Кръстев бързо става важна фигура в културния и академичен живот. От 1888 до 1890 г. е директор на педагогическото училище в Казанлък, където инициира издаването на първото литературно-научно списание към Казанлъшкото учителско дружество. То акцентира върху рубриката „Българската преводна литература“, отразявайки дългосрочния му интерес към европейската култура и нейното място в българската духовност.
Казанлък му носи и лични спомени. Участва в самодейна театрална трупа и се запознава с учителката Рада Николова, с която по-късно сключва брак и имат две деца – Офелия и Константин.
В АУДИТОРИЯТА И СПИСАНИЕТО
Кариерното развитие на Кръстьо Кръстев е забележително. Преподава логика, психология и етика в Класическата гимназия от 1890 до 1891 г., след което работи в Министерството на външните работи. От 1895 до 1896 г. е професор по философия и немски във Висшето училище, а по времето, когато е уволнен оттам, започва написването на статии. Между 1899 и 1904 г. е учител в Софийската мъжка гимназия и лектор по философия във Висшето училище.
От 1908 до 1919 г. е извънреден професор по философия, психология, етика и естетика в Софийския университет, активно работещ в научната сфера. През 1898 г. става дописен, а през 1900 г. – действителен член на Българското книжовно дружество.
Проф. Кръстев е първият професионален литературен критик след Освобождението, но приносът му е много по-широк. Той е литературен историк, теоретик, изследовател на преводната литература и един от пионерите на експерименталната психология и естетиката.
КРЪГЪТ „МИСЪЛ“ – ПОКОЛЕНИЕ НА ГОЛЕМИТЕ ТАЛАНТИ
Най-кратко името му остава свързано със списание „Мисъл“ (1892–1907), което се утвърдило като основен литературен форум в България до Първата световна война. Около страниците му се оформя първият български литературен кръг с естетическа и културна програма. В първоначалните години Кръстев не е само главен редактор, а също пише много от материалите и редактира текстовете на сътрудниците, следи подготовката на новите издания.
Издава „Литературно-научно списание на Казанлъшкото учителско дружество“ (1890) и списание „Критика“ (1891), които утвърдили реномето му на справедлив и аналитичен критик, чийто оценки се основават на научна основа. Сътрудничи на редица издания и публикува обзорни студии в чуждестранни издания.
ЕСТЕТИКАТА КАТО ИНСТРУМЕНТ
Според „Речник по нова българска литература“, философията на Кръстев е еклектична и намира основа в идеалистичния подход. Той се бои от вулгарния материализъм и пропагандира интуитивизъм, като същевременно осъжда политическите тенденции в литературата, смятайки, че нравствените аспекти са важни.
Като критик, той се старае да улови същността на всеки писател. Открива и утвърдва личности като Пенчо Славейков, Пейо Яворов и Кирил Христов, като предоставя безпристрасен анализ на техните произведения. Неговото отношение към Иван Вазов и Захари Стоянов е комплексно – оценките му се променят с времето.
НАСЛЕДСТВОТО НА ЕДИН КУЛТУРЕН ЛИДЕР
Литературно-критическото наследство на Кръстьо Кръстев е впечатляващо по обем и жанрово разнообразие, обхващащо рецензии, есета, студии и портрети на литературни личности.
Студията „За тенденцията и тенденциозната литература“ (1903) и книгата „Млади и стари“ задават основите на модернизма в България. По време на редакционно управление на „Мисъл“ той привлича автори с различни възгледи, което укрепява позицията на списанието в литературния живот.
Кръстев настойчиво настоява българската литература да се конкурира с европейските образци и остро критикува посредствеността. Чрез критическите си текстове и университетските лекции той работи за повишаване на естетическия вкус на българската публика и популяризира европейските произведения.
Той публикува статии по философия, психология, образование и политика, вярвайки, че интелектуалецът трябва да е заинтересован от обществените явления.
Според публикация във вестник „Монитор“, Кръстев изпитва дълбока скръб след загубата на близки съратници. На 5 април 1919 г. смъртта му слага край не само на един живот, но и на епоха в българската културна история – епоха, която той не само описва, айте създава.
/ЕЛ/ отдел „Справочна“
ИЗПОЛЗВАНИ ИЗТОЧНИЦИ: Бюлетин на БТА „Личностите на света“, 31.5.1996; Енц. „България“, т. 3, с. 627, Речник по нова българска литература, с. 192; Речник на бълг. литература, т.2, с. 263; ГЕБ, т. 7, с. 2480; https://archives.bnr.bg/archives/post/13221/d-r-krasto-krastev-kritikat-i-negovata-misal, в. „Църковен вестник“, бр.23, 10.6.1992; в. „Монитор“, 9.10.1999, с. 58; в. „Монитор“, 10.12.2005, с.33;
