Българската политика напоследък е свикнала на остри сблъсъци и тежки обвинения с непримирими позиции. Именно затова словесния обмен между лидера на ГЕРБ Бойко Борисов и премиера Румен Радев в Шумен направи впечатление не толкова със съдържанието си, колкото с необичайно меката си тоналност.
По време на посещение в Шумен Борисов заяви, че като „системна партия“ ГЕРБ смята за необходимо да бъде възстановена практиката на т.нар. „100 дни толеранс“ към новите управления.
„Ние като системна партия считаме, че трябва да се върне доброто възпитание на стоте дни толеранс, което го имаше едно време, особено когато има млади формации, сега създадени, макар че това е спорно дали са сега създадени, но докато се сглобят, докато се опознаят, парламентарни групи, нищо не пречи да им се даде този 100-дневен толеранс“, каза Борисов.
Малко по-критичен Борисов беше по темата за договора с турската компания „Боташ“, който определи като едно от най-неуспешните решения в българската енергетика.
„Това е най-проваленото нещо, което се е случило за България. Няма шанс да сработи по този начин, защото, ако сработи, дори както служебния министър Трайчо Трайков казва, той носи повече загуби. Това е по-опасното в случая, че този договор може под благовидната форма за сътрудничество още повече да ни направи зависима енергетиката“, заяви той.
Отговорът на Радев не закъсня. Вместо директна конфронтация държавният глава предпочете иронията.
„Всичко, което казва г-н Борисов, е някак си в синхрон със слуховете за черната пантера, която бродеше из Шумен, но така и никой не я видя, никой не я видя и чу“, каза Радев.
На пръв поглед размяната на реплики между двамата изглежда като поредния политически епизод. По-интересно обаче е какво отсъстваше от нея – липсваха тежките обвинения, персоналните нападки и острият конфликт, които години наред определяха публичния тон между институциите.
Още от последните парламентарни избори отношенията между Борисов и Радев изглеждат необичайно спокойни. Въпреки че в миналото двамата често бяха представяни като политически противници, през последните месеци почти не се наблюдават директни атаки помежду им. Дори когато отправят критики, те са по-скоро символични.
Този контраст е особено видим на фона на отношенията между ГЕРБ и ПП или ДБ. Там политическата реторика години наред беше значително по-остра и конфронтационна. Споровете често надхвърляха рамките на нормалния политически дебат и се пренасяха и към съдебната система и антикорупционните институции.
Затова днес прави впечатление липсата на подобна острота между ГЕРБ и „Прогресивна България“. Макар че именно служебните кабинети на Радев промениха политическия баланс в страната и ограничиха влиянието на традиционните партии върху изпълнителната власт, очакваната силна съпротива така и не се материализира.
Напротив – по редица въпроси се забелязва близост в позициите или поне отсъствие на принципни сблъсъци. Радев критикува последните пет години от развитието на страната, но обикновено говори общо и рядко посочва конкретни политически отговорности. В същото време факт е, че именно през този период България постигна важни външнополитически цели като присъединяването към Шенген и еврозоната, както и икономически растеж, надвишаващ средните европейски показатели.
Също толкова показателно е, че когато двамата все пак отправят политически критики, те най-често са насочени към „Продължаваме промяната“ и Демократична България, а не един към друг.
Това неизбежно поражда въпроси дали между двете политически среди не съществуват повече сходства, отколкото различия. Възможно е част от избирателите да са припознали в Радев качества и стил на управление, които в определена степен напомнят на тези на Борисов – прагматичен подход, силна персонализация на властта и стремеж към политически баланс чрез центристка реторика.
На този фон все повече стигаме до извода, че ако ГЕРБ, ДПС и партията на Радев рядко влизат в директен сблъсък помежду си, то ролята на основна парламентарна опозиция постепенно остава концентрирана в ПП и ДБ.
Именно затова репликите между Борисов и Радев не бива да бъдат разглеждани просто като любопитен медиен момент. Те са пореден сигнал за една политическа реалност, в която противопоставянето между двамата изглежда все по-слабо и буди съмнения.
