Странната еуфория около „Евровизия“

Има нещо почти абсурдно в начина, по който България преживява „Евровизия“. Започнахме с песенен конкурс. После получихме национална победа. След това – домакинство. А накрая се оказа, че сме способни да превърнем и един музикален фестивал в поредния фронт на политическата война.

Само преди няколко месеца Дара спечели „Евровизия 2026“ с „Bangaranga“ – победа, която даде на България правото да организира конкурса през 2027 г. И тук започва първият парадокс.

Дара спечели въпреки хейта.

Още около българската селекция се появи обичайният хор от недоволни – че изборът бил нагласен, че певицата не заслужавала, че песента не била достатъчно „българска“, че зад всичко стояли продуценти и телевизии. Познатата българска рецепта: когато някой успее, първата ни реакция не е „браво“, а „я да видим кой стои зад това“.

И после Дара отиде и спечели.

Това би трябвало да е моментът, в който хейтът приключва. Да признаеш, че си сгрешил, не е слабост. Напротив – това е една от най-простите форми на обществена зрялост. Но ние очевидно имаме друг талант: да превръщаме победата в нов повод за скандал.

Защото от момента, в който стана ясно, че България ще бъде домакин на „Евровизия 2027“, конкурсът постепенно престана да бъде просто конкурс. Превърна се в политическа територия.

София или Бургас?

На пръв поглед – нормален въпрос. Кой град има най-добрата инфраструктура? Къде има подходяща зала? Къде може да бъде организирано събитие от подобен мащаб? Какви са разходите? Какво печели държавата и какво печели градът?

Това са разумните въпроси. Вместо тях получихме политическия прочит.

Бургас беше избран за домакин пред София, Варна и Пловдив. Финалът ще бъде в „Арена Бургас“ на 15 май 2027 г. И почти веднага след решението започнаха въпросите защо София е отхвърлена и какви точно са били критериите. Кметът на София Васил Терзиев поиска публична информация за тях.

Това е напълно легитимно. Нелегитимното започва, когато зад всеки административен избор започнем да виждаме партийна конспирация. Защото „Евровизия“ вече не е просто сцена. Тя се превърна в поредния тест за това кой кого подкрепя.

Най-ироничният персонаж в цялата история – вицепремиерът Иво Христов – човекът, който трябва да организира „Евровизия“, след като очевидно не я харесва.

Тук идва и един от най-големите парадокси в цялата история – фигурата на вицепремиера Иво Христов, който получи задачата да оглави междуведомствения комитет за организацията на „Евровизия 2027“.

Проблемът не е, че Иво Христов няма право да организира „Евровизия“. Проблемът е в политическия и публичния му образ. Христов е сред онези представители на властта, които предпочитат острия политически сблъсък пред институционалния тон.

А най-ироничното е отношението му към самата „Евровизия“. След втория полуфинал през май Христов публикува песен на Сара Вон от 1964 г., представяйки я като своеобразен „детокс за слуха“ след конкурса. Само дни по-късно, вече в ролята на отговорен за организацията му вицепремиер, той говореше за победата на Дара като за възможност България да се рекламира пред света и да покаже своята култура.

Това противоречие е далеч по-интересно от самия спор дали Христов харесва „Евровизия“. Въпросът е как човек, който публично демонстрира пренебрежение към европейски културен формат, се оказва неговият политически куратор. И когато същият човек получава политическата власт да разпределя огромен публичен ресурс около това събитие, личното му отношение вече не е просто въпрос на вкус.

И тук „Евровизия“ отново се оказва огледало на българската политика. Един човек може едновременно да бъде част от политическия елит, да води остра реторична битка с опозицията, да се подиграва на културно събитие, а след това да бъде назначен за негов главен организатор. Трудно е да измислим по-български сюжет.

Най-доброто доказателство, че сме прекалили, дойде от самия Бойко Борисов.

А докато при Иво Христов неудобният въпрос е как човек, който публично демонстрира, че не харесва и не одобрява самия формат, се оказва натоварен с отговорността да го организира, то следващата стъпка беше направена от председателя на ГЕРБ Бойко Борисов, който въвлече конкурса директно в голямата политическа игра.

Според Борисов Бургас е получил „Евровизия“, за да бъде отстранен кметът Димитър Николов от президентската надпревара – защото, по думите му, Николов щял да спечели президентските избори.

Тук вече „Евровизия“ окончателно напуска територията на музиката. Получаваме теория, според която домакинството на международен песенен конкурс е инструмент за елиминиране на потенциален кандидат за президент.

Това е моментът, в който човек трябва да спре и да попита: как стигнахме дотук?

Как от „България спечели „Евровизия““ стигнахме до „кой град ще бъде домакин“, оттам до „кой кмет ще спечели политически дивиденти“, а накрая – до „кой ще бъде президент“? Това не е еуфория. Това е политическа инфлация.

Всичко става повод за политика. Всичко се превръща в доказателство, че някой е „наш“, а другият е „техен“. Дори песента. Дори сцената. Дори градът домакин. А най-тъжното е, че така сами обезсмисляме хубавото.

Защото победата на Дара всъщност беше един от редките моменти, в които България можеше просто да се зарадва. Без „ама“. Без партийни знамена. Без подозрения. Без да търсим зад сцената поредната схема. Можехме да кажем: едно българско момиче спечели европейски конкурс. Точка. После можехме спокойно да обсъдим дали Бургас е най-добрият домакин. Да поискаме прозрачни критерии. Да питаме колко ще струва. Да следим всеки лев. Да настояваме за професионална организация.

Това е демократичният разговор. Но вместо него получихме поредната национална битка. И може би точно това е истинският урок от „Евровизия 2026“. Не че България може да спечели песенен конкурс. Това вече го знаем. А че дори когато имаме повод да се обединим, пак успяваме да се разделим.

Дара спечели „Евровизия“. България получи правото да я организира. Бургас ще бъде домакин. Държавата ще похарчи сериозни публични средства и ще бъде под международните прожектори. Всичко това може да бъде чудесна възможност. Стига да не превърнем и песента в партийна декларация, и сцената – в политическа арена, и „Евровизия“ – в поредната война между „нашите“ и „вашите“.

Защото ако накрая най-важният въпрос не е кой пее, а кой кого ще победи на президентските избори, значи не „Евровизия“ е станала прекалено политическа. Ние сме станали прекалено политически.