След три години на приложение настоящият механизъм за минималната заплата, който привърза равнището ѝ с това на средната остава в историята. На негово място идва нова, по-сложна формула, която обещава по-бавен ръст и по-централна роля на социалните партньори, след като тя им беше отнета. Като цяло, няма как да не приветстваме отпадането на поне един от „автоматизмите“, въпреки че има какво още да се желае.
Важно е да отбележим, че все още няма (поне обществено достъпна) точна формулировка на новия механизъм; на този етап коментираме изнесеното от Министерство на финансите в прессъобщение разказно определение. То обаче съдържа цялата релевантна информация, което позволява да разгледаме ключовите промени и да направим няколко наблюдения.
1) Новият механизъм не фиксира директно минималната заплата, а задава горната граница на диапазон, в който тя може да се разполага. Долната граница на диапазона, съответно, е стойността от предишната година. Новият подход позволява на социалните партньори и правителството да отчитат икономическите реалности при вземането на крайното решение – включително да не увеличават минималното заплащане в неблагоприятни за пазара на труд години – но и поставя граници. Централна роля обаче отново ще играят преговорите между синдикати и работодатели, арбитрирани от правителството.
2) Формулата включва голям брой компоненти. Повечето страни, които прилагат подобни механизми ползват 1-2 индикатора; възможно е Българя да постави международен рекорд с включването на цели 4. Включените показатели, със сигурност неслучайно, отговарят точно на четирите критерия в Европейската директива за адекватните минимални заплати (виж тук, Чл. 5 (2)); това насочва към прекалено буквално четене на европейските правила. Нищо не пречи, разбира се, в бъдеще формулата да бъде опростена.
3) Включването на два индикатора за заплата изглежда нелогично и излишно. В новата формула остава средната заплата, но само с 25% тежест. Това до известна степен намалява проблемите, които произтичат от определяне на заплати въз основа на динамиката на заплати, но те остават, просто с по-малко участие. Доскоро проблемът беше липсата на редовно изчисление на медианна заплата, но според НСИ електронизирането на трудовите книжки позволява ежегодното публикуване на този индикатор, който много по-добре описва структурата на заплатите и не се влияе дотолкова от крайните стойности. В този смисъл, запазването само на медианата във формулата изглежда логично.
4) Ползването на инфлацията на малката потребителска кошница залага по-бавен растеж. Исторически кошницата със стоки и услуги „от първа необходимост“ поскъпва чувствително по-бавно; по последни данни към юли 2026 г., да речем, годишната инфлация е 4,5%, а тази на малката кошница – 2%. Това ще доведе до относително малък натиск за увеличение на минималната заплата по линия на инфлацията, но и гарантира че въздействието ще идва именно от най-основните и важни за потреблението на домакинствата стоки и услуги.
5) Липсва „спирачка“, която да укротява механизма. Не е трудно да си представим сценарий, в който двуцифрен ръст на заплатите, съчетан с висока инфлация довежда до 15-20% увеличение на резултата от формулата. В такава ситуация (която много вероятно включва и други елементи на криза) се разчита само на социалния диалог да ограничи ръста под потенциалния максимум. По тази причина е добра идея формулата да включва и индикатор, който при влошаване на пазара на труд да забави ръста на минималната заплата, за да намали потенциалните ѝ негативни ефекти от гледна точка на ограничаване на достъпа до заетост на хората с малък опит, образование и умения. Такъв би могъл да е общата динамика на безработицата, или в частност делът на безработните сред младежите или хората с ниско образование.
6) Не е необходимо индикаторите да са с еднаква тежест. Понастоящем четирите компонента на формулата имат едно и също тегло; това означава, че промените в средната заплата и производителността на труда се разглеждат като еднакво важни за динамиката на МРЗ. При промени е редно да се даде по-голяма важност на производителността, чиито ръст в крайна сметка позволява на работодателите да увеличават заплатите на работниците си, а ако искаме да поставяме акцент върху социалната роля на минималната заплата – на инфлацията.
Най-добрият вариант, разбира се, е да се движим в посока премахване на националната минимална заплата като цяло и заместването ѝ със секторен или регионален диалог. Това обаче не изглежда особено постижимо в непосредствено бъдеще. По тази причина само ще напомним, че при прегледа и преговорите около МРЗ въз основа на новата формула социалните партньори трябва да отчитат и много големите секторни и регионални неравенства на българския пазар на труд; една минимална заплата, която не ограничава достъпа на работници във високотехнологичния сектор на София може да има силен ефект върху наемането или сивата икономика на туризма в Кюстендил.
