„Защита на националния интерес“ се превърна в универсалната формула, с която новото правителство обяснява всяка своя спорна външнополитическа позиция. Формулата звучи убедително, защото никой не може да бъде против националния интерес. Проблемът започва там, където управляващите отказват ясно да обяснят какъв точно е този интерес, кой го е определил и защо той съвпада толкова често с позиции, удобни за Москва.
Последният случай е около 21-вия пакет санкции на Европейския съюз срещу Русия. Външният министър Велислава Петрова защити българската позиция по искането Искандар Махмудов да бъде изваден от санкционния списък именно с аргумента за националния интерес. Официално България представяше опасения, свързани с транспорта и енергетиката, а в хода на преговорите правителството изрази резерви и по други руски лица и структури. Накрая трима души, по които България е имала резерви, отпаднаха от пакета.
Но именно тук възниква големият въпрос: кога националният интерес се превърна в аргумент за защита на конкретни руски олигарси, руски религиозни фигури и руски икономически структури?
Външният ни министър Велислава Петрова твърди, че българската позиция е формирана след становища на компетентните институции. Това обаче не отговаря на най-важния въпрос.
Коя институция предложи конкретно изваждането на Махмудов?
Ако има реален риск за българския транспорт, той трябва да бъде описан публично. Ако софийското метро зависи от руска компания или от човек, свързан с нея, обществото има право да знае защо България години наред е допускала подобна зависимост и какъв е планът тя да бъде прекратена.
Защото има огромна разлика между това временно да се поиска техническо решение, което да предотврати проблем за обществения транспорт, и това политически да се превърнеш в застъпник за отпадането на санкции срещу конкретна фигура.
Правителството очевидно предпочита да прескочи тази разлика.
Противоречивата политика: уж с ЕС, но не точно
Правителството на Радев твърди, че България не се отказва от европейската политика на натиск срещу Русия. Формално това е така – страната в крайна сметка подкрепи 21-вия пакет санкции. Но преди това управляващите демонстративно обявиха резерви и готовност да блокират части от пакета, ако според тях бъдат засегнати български интереси.
Така се оформя една странна външнополитическа конструкция. От една страна България казва, че подкрепя ЕС и натиска срещу Русия. От друга страна българското правителство влиза в преговорите с особена чувствителност именно към санкции, които засягат руски икономически и политически фигури.
Ако за всяка руска зависимост България намира основание за изключение, тогава това вече не е политика за намаляване на зависимостите. Това е политика за тяхното запазване.
Тезата „санкциите не спират войната“
Санкциите рядко са едно единствено магическо решение, което спира война за една нощ. Те са инструмент за политически, икономически и персонален натиск. Ако критерият за всяка санкция е тя сама по себе си да прекрати войната, тогава почти всяка индивидуална санкция може да бъде обявена за безсмислена.
Това е удобна логика. И тя подозрително често съвпада с основни тези, разпространявани от прокремълски говорители: че санкциите са безполезни, че Европа сама си вреди, че натискът срещу Русия е безсмислен и че мирът ще дойде единствено ако Западът престане да притиска Москва.
България трябва да отговори не само какво може да загуби от санкцията, а и каква е цената на продължаващата зависимост от Русия. Ако всяка икономическа връзка с руски компании се превръща в основание за изключение от санкционния режим, резултатът е очевиден – санкциите ще бъдат пробити именно през зависимостите, които би трябвало постепенно да бъдат преодолявани.
Националният интерес срещу обществения интерес
Проблемът не е, че правителството говори за национален интерес. Напротив – всяко правителство е длъжно да го защитава. Проблемът е, че понятието се използва без съдържание.
Националният интерес не е това, което премиерът или външният министър обявят за национален интерес. Той трябва да бъде защитим с факти.
Какъв е рискът? Колко струва той? Какви са алтернативите? За колко време могат да бъдат премахнати зависимостите? Коя институция носи отговорност? Защо обществото трябва да приеме, че защитата на конкретна руска фигура е по-важна от последователността на българската европейска политика?
Точно на тези въпроси управляващите дължат отговор. Вместо това чуваме познатата политическа мантра: „защитаваме националния интерес“.
Когато „националният интерес“ започне да звучи като алиби
Има още един проблем. Правителството представя своята политика като проява на нова българска самостоятелност. Премиерът Радев дори заяви, че за първи път България открито се заявява със своя национален интерес и че подобно поведение се уважава от европейските партньори.
Но самостоятелността не се измерва с броя на резервите срещу санкции. Самостоятелна държава е тази, която има ясна стратегия и не заменя една зависимост с друга. Българският национален интерес би трябвало да означава по-малко уязвимост – в енергетиката, транспорта, индустрията и финансите.
Ако обаче всяка руска зависимост се превръща в аргумент България да иска специално отношение, тогава не защитаваме националния интерес. Ние защитаваме статуквото на зависимостта.
Именно тук е голямото противоречие във външната политика на правителството. То иска да бъде представяно като защитник на българската независимост, но когато става дума за руски икономически връзки, независимостта често се оказва твърде скъпа.
