Президентските избори наближават и бюлетината отново е излючително дълга. Към днешна дата регистрираните двойки кандидати за президент и вицепрезидент са 27.
И тук възниква съвсем естественият въпрос: защо се кандидатират толкова много хора, при положение че значителна част от тях нямат реалистичен път към „Дондуков“ 2. Всеки български гражданин е наясно, че битката ще е между Илияна Йотова/Кирил Вълчев и Андрей Гюров/Георги Кандев.
Най-лесното обяснение е суетата. Пет минути телевизионно време, снимка на плакат, интервюта, титлата „кандидат за президент“, която после може да се носи цял живот. Сигурно има и такива случаи, но те са изключително малко.
Но кандидатурата за президент сама по себе си може да има политическа стойност дори когато няма никакъв шанс да спечели изборите. Един кандидат не е длъжен да победи, за да изпълни политическата си задача. Достатъчно е да отнеме процент-два от определен съперник, да наложи срещу него определена тема, да го въвлече в скандал или просто седмици наред да повтаря обвинения, които основните кандидати не желаят да произнасят лично. С други думи, освен кандидати за президент може да има и кандидати с друга политическа функция.
Това се видя за пръв път на президентските избори през 2001 година, когато имаше 6 такива двойки. Те нямаха намерение да стават президент, а единствената им цел бе да подкопават президента Петър Стоянов, който тогава се кандидатира за втори мандат. И успяха – те отнеха необходимите проценти от Стоянов, като по този начин помогнаха избирането на Георги Първанов.
Това показва, че кандидат, който няма шанс да стане президент, може да има огромно значение за това кой ще стане президент.
Именно затова днешното изобилие от кандидатури не бива да бъде пренебрегвано. Вместо 6 двойки, сега са цели 27.
Много по-показателно ще бъде да наблюдаваме какво правят кандидатите, които очевидно не водят кампания с реалистична перспектива за победа. За какво говорят? Кого атакуват? Кого почти никога не споменават? Чии обвинения повтарят? И най-вече — срещу кого насочват ограниченото медийно внимание, което получават?
Ако една кандидат президентска двойка използва по-голямата част от публичното си време не за собствена програма, а за систематична атака срещу един конкретен конкурент, тогава избирателите имат основание да зададат въпроса дали истинската цел на тази кандидатура изобщо е президентският пост.
Защото на президентски избори има повече от един начин да спечелиш. Можеш да спечелиш президентството. Можеш да спечелиш публичност. Можеш да спечелиш няколко процента, които после да се окажат решаващи. А понякога политическата задача може да бъде още по-проста: не да победиш, а някой друг да загуби.
