Има нещо забележително в начина, по който българските институции избират срещу кого да демонстрират своята непримиримост. Когато става дума за големите западни търговски вериги, проверките са шумни, обвиненията са категорични, а в телевизионните студия се произнасят заплахи за санкции. Когато обаче разговорът опре до руския „Лукойл“ и огромното му влияние върху българския пазар на горива, подобна публична ярост трудно може да бъде забелязана.
Разбира се, пазарът на горива и този на хранителни стоки са различни. Но защо надценката върху пакет масло предизвиква институционална буря, а концентрацията на икономическа мощ и почти трикратно увеличение на цените в стратегически сектор като горивата не поражда същия публичен спектакъл? Защо западните супермаркети се превръщат в удобен символ на алчността, докато въпросите за ролята на руските икономически интереси в България не се поставят със същия патос?
В този контекст трябва да се разглежда поредната акция на Мая Манолова срещу големите търговски вериги.
Тя показа в сутрешния блок на бТВ масло с доставна цена 1,34 евро и продажна цена 3,79 евро. Заговори за надценки от 95 до 135 процента, за български кашкавал, оскъпен значително повече от вносната гауда, и за фермери, които работят на ръба на оцеляването.
Числата безспорно заслужават проверка. Но между високата надценка и незаконната търговска практика има съществена разлика. Надценката не е чиста печалба. От нея се покриват заплати, транспорт, електроенергия, наеми, логистика, бракувана продукция и данъци. Това не означава, че всяка надценка е оправдана. Означава, че икономиката е малко по-сложна от две числа, написани върху лист хартия пред телевизионна камера.
А защо никой не говори за бакалията до блока?
Прави впечатление, че институционалната офанзива се концентрира върху големите търговски вериги, докато малките квартални магазини сякаш остават извън големия разговор за цените.
Всеки, който пазарува редовно, знае, че в кварталната бакалия маслото също може да струва близо четири евро. Често млякото, сиренето, олиото и кафето са по-скъпи, отколкото в големия суперпермаркет.
И това не е непременно резултат от алчност. Малките магазини купуват по-малки количества, имат по-слаба позиция пред доставчиците и по-високи разходи спрямо оборота си.
Но ако целта е защита на потребителя от прекомерни цени, защо вниманието изглежда толкова избирателно?
Нали потребителят плаща с едни и същи пари независимо дали купува маслото от международна търговска верига, или от магазинчето на ъгъла?
Нещо повече — именно големите вериги често предлагат по-ниски цени благодарение на мащаба на доставките и конкуренцията помежду си. Затова и българите продължават да пазаруват там. Не защото някой ги принуждава, а защото обикновено получават по-добра комбинация от цена, избор и удобство.
Какво ще стане, ако „лошите“ вериги си тръгнат?
Това е въпросът, който почти никой от борците срещу високите надценки не задава.
Какво би се случило, ако големите западни търговски вериги решат, че България се превръща в прекалено непредвидим пазар? Ако постоянният политически натиск, публичното заклеймяване и заплахите за огромни санкции направят инвестициите им по-малко привлекателни?
Разбира се, международните компании не напускат един пазар заради няколко проверки. Но инвестиционният климат се изгражда с години и може да бъде разрушен много по-бързо.
Големите вериги не са благотворителни организации. Те са тук, за да печелят. В замяна обаче са инвестирали в магазини, складове, логистични системи и хиляди работни места. Създадоха инфраструктура, която промени начина, по който българите пазаруват.
Ако част от тях напуснат, няма автоматично да се появят десетки нови конкуренти, готови да продават същите стоки по-евтино. По-вероятно е изборът да намалее, конкуренцията да отслабне, а цените да се повишат.
Точно обратното на онова, което Манолова твърди, че иска да постигне.
Защото цените не падат от заплахи. Те се ограничават от реална конкуренция.
Обратно в България отпреди 30 години
България вече е живяла в свят без съвременните търговски вериги.
През 90-те години кварталите бяха пълни с импровизирани магазинчета. Гаражи, мазета и приземни етажи се превръщаха в бакалии и складове. Това беше времето на търговията на парче, на неясния произход на част от стоките, на слабия контрол и на огромния дял на сивата икономика.
Разбира се, имаше и почтени търговци. Но цялостната картина беше далеч от романтичната представа за доброто старо квартално магазинче.
Големите вериги промениха този модел. Наложиха нови стандарти за съхранение, проследимост и обслужване, централизирани доставки, редовни промоции и възможност за сравнение между хиляди продукти.
Това не ги прави безгрешни. Но да се представят като основния виновник за всички проблеми с цените означава да се игнорира огромна част от икономическата действителност.
Потребителска защита или политически спектакъл?
Тук стигаме до най-съществения въпрос. Дали тази шумна кампания има само потребителска цел?
Мая Манолова е политическа фигура с дългогодишно присъствие в публичния живот. А битката с големите западни търговски вериги е особено удобна за печелене на популярност.
Има ясно определен противник, разгневени потребители, лесно разбираеми числа и обещания за тежки наказания. Всички елементи на успешен политически спектакъл са налице.
Само че държавните институции не би трябвало да работят като предизборен щаб. Тяхната задача не е да посочват удобни врагове, а да установяват нарушения.
Ако има картел, той трябва да бъде доказан. Ако има злоупотреба с господстващо положение, тя трябва да бъде санкционирана. Ако има нелоялни практики спрямо българските производители, те трябва да бъдат прекратени.
Но законът трябва да важи еднакво за международния хипермаркет, кварталната бакалия и големите участници на пазара на горива.
Иначе потребителската защита рискува да се превърне в инструмент за политически натиск.
И може би затова е време да се запитаме дали играта на Мая Манолова наистина е само за по-ниски цени. Или зад нея има и друг смисъл — политически, а не само потребителски.
И дали в опита да бъдат наказани „лошите“ западни вериги накрая сметката отново няма да бъде платена от българския потребител.
