На 7 ноември се отбелязват 100 години от раждането на Джоан Съдърланд – австралийска сопран, чийто дебют в Италия през 1960 г. предизвика възхищение сред строгите местни критици, които я нарекоха La Stupenda („Изумителната“).
Нейният дебют през 1961 г. в „Метрополитън опера“ в Ню Йорк в „Лучия ди Ламермур“ на Доницети е изключително вълнуващ, като зрителите започват да се нареждат на опашка за билети от ранни зори, в 7:30 ч. сутринта. Изпълнението ѝ на знаменитата сцена на полудяването е посрещнато с 12-минутни овации, пише „Ню Йорк таймс“.
Гласът на Съдърланд е толкова впечатляващ, че в началото на кариерата си изглежда, че е предопределена да бъде драматично сопрано, изпълняваща роли в оперите на Вагнер. След първоначалните си професионални изяви през 1948 г. и десетгодишен период на развитие и усъвършенстване, тя постига уникална лекота при изпълнението на сложни пасажи. За разлика от много певци, тя не прави компромиси с виртуозността и изпълнява почти всяка нота с пълната ѝ стойност, отбелязва „Ню Йорк таймс“.
Точно затова Ричард Бониндж, диригент и вокален педагог от Сидни, с когото Съдърланд се омъжва през 1954 г., я убеждава да се съсредоточи върху италианската опера от XIX век, свързана с белкантото.
Белканто, което означава „красиво пеене“, е вокален стил, отличаващ се с равномерно звучене във всички регистри и завидна гъвкавост на гласа. В извъниталиянски контекст този репертоар остава в забрава за десетилетия, докато през 50-те години на XX век се появява Мария Калас, която показва, че опери като „Лучия ди Ламермур“ и „Норма“ на Белини представляват не само възможност за демонстрация на колоратурни умения, а и произведения с музикална изящество и завладяваща драматургия.
Съдърланд и Бониндж, който е по-млад от нея с четири години, се срещат в Сидни на младежки концерт и стават приятели. По-късно се срещат отново в Лондон, където певицата се установява с майка си през 1951 г., за да учи в Кралския музикален колеж. Там Бониндж става основна фигура, оказваща значимо влияние върху нейното развитие.
В интервю за „Ню Йорк таймс“ през 1961 г. тя споделя, че първоначално е имала „голям, донякъде необуздан глас“, който обаче не е бил достатъчно тежък за Вагнер. Тя осъзнала това едва след като чула „Вагнер, представен както трябва“.
„Ричард бе решил много преди аз да се съглася, че съм колоратурно сопрано. Спорихме жестоко по този въпрос“, казва певицата, добавяйки: „На Ричард му отне три години, за да ме убеди“.
През 50-те години Съдърланд притежава многообразен репертоар – от по-леки лирични роли в оперите на Моцарт, като Графинята в „Сватбата на Фигаро“, до по-сериозни роли в оперите на Верди, като Амелия в „Бал с маски“.
В един възторжен отзив относно нейното изпълнение на Дездемона в „Отело“ на Верди в „Ковънт Гардън“ в края на 1957 г. „Файненшъл таймс“ пише, че Съдърланд заслужава похвала, тъй като не „жертва чистотата на гласа заради силата“. Това „не е нейният стил на пеене“, коментира изданието, „и след пет години ще бъдем благодарни, че не се опитва да претоварва нещата, а вместо това пее с нежност и красота“.
Съдърланд става международна звезда след определящото за кариерата ѝ представление в „Лучия ди Ламермур“ в „Ковънт Гардън“, което е последното представяне на операта там от 1925 г. Премиерата на постановката е на 17 февруари 1959 г., режисирана от Франко Дзефирели и дирижирана от италианския маестро Тулио Серафин.
След този триумф през 1960 г. следват забележителни роли в дотогава пренебрегвани белкантови опери на Белини, включително Елвира в „Пуритани“ на фестивал в Глайндбърн, която е първото представяне на творбата в Англия от 1887 г., и Амина в „Сомнамбула“ в „Ковънт Гардън“ – първото такова представление в театъра за последните 50 години.
През 1961 г. е публикуван нейният забележителен запис на „Лучия ди Ламермур“ за „Дека“, с изключителен артистичен състав под диригентството на Джон Причард. Същата година, на 26 ноември, тя прави дългоочаквания си дебют в „Метрополитън опера“ със същото произведение. Публиката избухва в аплодисменти още преди тя да е изпяла и нотка.
Критиките не закъсняват. Съдърланд е обвинявана, че не разполага с ясна дикция, така че тя полага усилия и през 70-те години започва да пее с по-отчетливо произношение.
Понякога е критикувана и за недостатъчно убедителното си драматично присъствие. С ръст от 175 сантиметра, тя е едра жена с дълги ръце и широка фигура. С увеличаването на популярността си, тя настоява сценографите и костюмографите да проектират костюми, които да прикриват особеностите на физиката ѝ. Както самата тя споделя с ирония в много интервюта, има сравнително плосък бюст, но широк гръден кош. Някои рокли я карат да изглежда като „огромна колона, разхождаща се по сцената“, споделя тя в автобиографията си „Пътят на една примадона“ (1997).
Заради високия си ръст, Съдърланд среща затруднения при избора на сценичен партньор, тъй като много от тенорите са по-ниски от нея. В този момент на сцената се появява млад певец от Модена, Италия, наречен Лучано Павароти.
„Джоан, имам тенор, който е висок и гласът му е прекрасен“, казва импресариото на Съдърланд. Така започва сътрудничеството между тях, което води до множество спектакли и значителни записи.
След успешна репетиция за концерт в „Карнеги хол“, изпотеният Лучано, доволен от представянето си, се обръща към Съдърланд с думите: „Ние, дебелите, знаем как е“, като тази случка е документирана от неговия мениджър Хърбърт Бреслин в книгата му „Кралят и аз“, издадена на български през 2021 г. Сопраното му отговаря с ледено изражение: „Ти си дебел. Аз съм едра“.
Джоан Алстън Съдърланд е родена на 7 ноември 1926 г. в Сидни, където семейството ѝ живеело в малка къща с изглед към пристанището. Майка ѝ, Мюриъл Съдърланд, е талантливо мецосопрано, а тя е основният учител по пеене за Джоан по време на нейното юношество.
Бащата, Уилям, е шивач, родом от Шотландия, и е втората му брак. Първата му съпруга умира по време на грипната епидемия след Първата световна война, оставяйки му три дъщери и син. Джоан е единственото дете от втория му брак.
Уилям умира в деня, когато тя навършва шест години. Току-що ѝ е купил нов бански костюм и тя желае да го пробва. Въпреки лошото си здраве, той я води до плажа, а след завръщането им, пада в ръцете на жена си, пише „Ню Йорк таймс“.
На 16 години, изправена пред необходимостта сама да се изхранва, Джоан завършва курс за секретарки и започва работа в офис, докато продължава да учи пеене. Съдърланд започва да изпълнява оратории и да участва в радиопредавания, а през 1947 г. прави впечатляващ дебют в Сидни като Дидона в „Дидона и Еней“ на Пърсел.
През 1951 г. с парите от наградата от престижен певчески конкурс, тя и майка ѝ се местят в Лондон. Тук Съдърланд започва да учи в оперното училище към Кралския музикален колеж и следващата година, след три предишни неуспешни прослушвания, става част от трупата на Кралската опера в „Ковънт Гардън“, дебютирайки в ролята на Първата дама в „Вълшебната флейта“ на Моцарт.
В забележителната постановка на „Норма“ от Белини през 1952 г., в която главната роля изпълнява Мария Калас, Съдърланд пее малката роля на Клотилда.
„Изгарях от желание да пея Норма, след като участвах в тези представления с Калас“, споделя Съдърланд в интервю за „Ню Йорк таймс“ през 1998 г. „Но знаех, че не мога да изпълня ролята по начина, по който го правеше тя. Изминаха десет години, преди да я изпея. През това време я изучавах, изпълнявах отделни фрагменти и работех с Ричард. Но трябваше да развия собствен стил и щях да съсипя гласа си, ако се опитах да пея като нея.“
През 1956 г. Съдърланд ражда единственото си дете, Адам. В началото на 60-те години, използвайки дома си в Южна Швейцария, тя започва да гастролира по оперни сцени в световен мащаб и изгражда близки отношения с „Метрополитън опера“, където участва в 223 представления.
Сред спектаклите е възхваляваната нова постановка на „Норма“ през 1970 г. с участието на Мерилин Хорн, която прави дебюта си в „Метрополитън“ в ролята на Адалджиза. Диригент е Бониндж. Успешна е и постановката на „Дъщерята на полка“ от Доницети през 1972 г., в която Павароти изпълнява ролята на Тонио и предизвиква фурор в оперния свят с перфектното изпълнение на арията с девет горни „до“-та.
Въпреки че никога не е била особено убедителна актриса, Съдърланд притежава вокална харизма, която успешно компенсира липсата на драматична интензивност, коментира „Ню Йорк таймс“.
През 1978 г. кралица Елизабет Втора удостоява Съдърланд със званието дама.
След оттеглянето си от сцената, тя води предимно усамотен живот у дома, като понякога участва в журита на певчески конкурси и провежда майсторски класове.
Джоан Съдърланд умира на 10 октомври 2010 г. в дома си в Швейцария, близо до Монтрьо. Смъртта ѝ е потвърдена пред медиите от близката ѝ приятелка, мецосопраното Мерилин Хорн.
„Час ЛИК“ на БТА е платформа за опознаване на забележителните лица на българската култура, наука, образование и религия. Подкастът е достъпен на нашата уебстраница и в YouTube канала на БТА.
