Трагедията на автомагистрала „Тракия“ ни припомни нещо, което често забравяме в политическите си спорове – кои са нашите приятели и съюзници, кой споделя болката ни и кой предпочита да запази дистанция.
Напоследък българското общество все по-често се пита къде са истинските ни приятели, къде принадлежи България и с кого трябва да върви напред. А покрай тези въпроси отново изпълзяват призраците на миналото.
Все по-шумно се чуват гласове, които с умиление си спомнят социализма. Разказват ни за прекрасния живот преди 1989 година, за сигурността, спокойствието и великата дружба със Съветския съюз. Само че удобно пропускат някои подробности.
Например, че тогава не можехме свободно да пътуваме дори до съседна Югославия. Че се редяхме на опашки за олио, за банани, за хладилници и перални. Че за автомобил се чакаше с години, а за пътуване на Запад се искаше разрешение от държавата.
Днес същите носталгици, които свободно пътуват из Европа, ползват европейски права и се възползват от европейския стандарт на живот, ни обясняват колко прекрасно би било България отново да обърне гръб на Запада. И ни препоръчват горещо дружба с Русия, Китай, Северна Корея и Иран. Все държави, прочути с особеното си разбиране за демокрация, човешки права и свобода на словото.
Е, понякога животът сам дава отговор на въпроса кои са приятелите ни. За съжаление, този път отговорът дойде след една ужасна трагедия.
Десетки разбити автомобили, загинали хора, ранени, почернени семейства. България потъна в скръб след тежката верижна катастрофи на автомагистрала „Тракия“.
И тогава видяхме нещо показателно.
Европа реагира. Не с декларации за геополитическо влияние, не с пропагандни лозунги, а с човешка съпричастност.
Председателят на Европейската комисия Урсула фон дер Лайен, която беше на посещение в България, лично изказа съболезнования на семействата на загиналите и благодари на спасителните екипи.
Председателят на Европейския съвет Антонио Коща също изрази съпричастност към българската трагедия.
Председателят на Европейския парламент Роберта Мецола заяви, че Европа споделя болката на България. Европейският парламент почете жертвите с минута мълчание. Българските и европейските знамена пред институциите в Брюксел и Страсбург бяха спуснати наполовина.
Това не са просто дипломатически жестове. Това е знак, че когато една европейска държава страда, останалите не остават безучастни.
Съболезнования изказаха президентът на Румъния Никушор Дан, президентът на Словакия Петер Пелегрини, президентът на Северна Македония Гордана Силяновска-Давкова и президентът на Латвия Едгарс Ринкевичс.
Съпричастност заявиха Гърция, Албания, Косово, Литва и Естония. Реагираха външни министри, дипломати и представители на европейски държави. Посолството на САЩ също поднесе съболезнования.
И сред всички тези реакции имаше една, която заслужава особено внимание.
Лично президентът на Украйна Володимир Зеленски изказа съболезнования на България.
Президентът на държава, която вече години наред живее под звука на сирени, ракети и взривове. Държава, в която всеки ден загиват хора и хиляди семейства оплакват близките си.
Зеленски намери време и думи за българската трагедия.
Украинският външен министър Андрий Сибига също изрази съпричастност, като припомни, че Украйна добре познава болката от загубата на невинни човешки животи.
Помислете само. Президентът на воюваща държава, изправена пред екзистенциална заплаха, намери за необходимо лично да изрази солидарност с българския народ.
А какво чухме от Москва и Пекин?
От Владимир Путин – нищо публично, поне досега. От Си Дзинпин – също.
За да бъдем точни, руското посолство в София все пак изказа съболезнования чрез публично съобщение. То пожела бързо възстановяване на пострадалите и обяви, че поддържа контакт с българските власти.
Това е човешки и дипломатически жест, който трябва да бъде отбелязан. Но разликата в равнището на реакциите остава видима.
Точно Москва и Пекин непрекъснато ни се представя от определени политически среди като естествените и най-верните приятели на България? Нали Русия ни била братска държава? Нали Китай бил нашият голям стратегически шанс? Къде е тогава тази шумно рекламирана близост, когато България преживява национална трагедия?
Защото приятелството не се доказва с портрети на чужди държавни ръководители, с размахване на знамена по митинги и с възторжени речи за геополитически съюзи. То се доказва с отношение. И с присъствие, когато е трудно.
Трагедията на АМ „Тракия“ ни припомни и още нещо. Европа не е някаква далечна, чужда и враждебна сила, както се опитват да ни внушават от години. Европа е общността, към която България принадлежи. Общност, в която имаме права, глас, партньори и съюзници.
И тук стигаме до особено срамния финал на тази история.
Само преди два дни във Варна група кресливи протестиращи, организирани от „Възраждане“, посрещнаха председателя на Европейската комисия Урсула фон дер Лайен със сцени, които едва ли могат да бъдат повод за национална гордост. Имаше освирквания, обиди и демонстративна враждебност. Стигна се дори до хвърляне на плодове по автомобили от кортежа.
Всеки има право да протестира. Но правото на протест не означава простащина.
И докато председателката на Европейската комисия изказваше съболезнования на българските семейства, загубили близките си, лидерът на „Възраждане“ Костадин Костадинов реши да използва трагедията за поредната си политическа атака.
„Урсула донесе смърт на България, в съвсем буквалния смисъл на думата“, написа той, свързвайки посещението ѝ с катастрофата на „Тракия“.
Трудно е човек да си представи по-цинична политическа спекулация с човешка трагедия. Докато семейства оплакват загиналите си близки, някой решава да превърне смъртта им в инструмент за евтина пропаганда. Без доказателства. Без логика. Без елементарно уважение към жертвите.
Не знам колко българи са изпитали гордост от тези сцени във Варна. Но съм убеден, че за мнозина те бяха повод за срам и неудобство. Защото България заслужава да бъде представяна пред света от достойни хора, а не от кресливи политически агитки.
И колко показателен контраст се получи! Европейските лидери ни поднасят съболезнования. Украинският президент лично споделя болката ни. А български политик използва същата трагедия, за да обвини европейски гост, че е донесъл смърт на страната ни.
Едните проявяват човечност. Другите търсят политически дивиденти от нещастието.
И на фона на всичко това отново се сещам за онези, които непрекъснато ни обясняват, че България е избрала грешните съюзници и че истинските ни приятели били някъде на Изток.
Нека погледнат реакциите след трагедията на АМ „Тракия“. Нека видят кой намери думи за българската болка. Нека си припомнят кой застана до нас. И нека поне веднъж се запитат дали приятелството се измерва с носталгия по един отминал режим, или с реалното отношение към България днес.
