Визитка : Емил Ценков е арабист, завършил Багдадския университет. Доктор по история от московския Институт по ориенталистика. Сътрудник на Центъра за изследване на демокрацията в София.
Малцина днес биха оспорили извода, че Европа и Западът като цяло понесоха катастрофален провал на декларираните си намерения за сваляне режима на Асад в рамките на т.нар. „Арабска пролет“, започнала в началото на 2011 г. Няколко са обяснителните схеми за него:
а/ Въздържането на западните сили – САЩ, Великобритания и Франция, от военно нападение срещу режима на Асад по модела на войната срещу Кадафи (както знаем, в резултат на уж разрешените от Съвета за сигурност натовски бомбардировки и ислямисткия реванш тогавашната Джамахирия се разпадна на три Либии и стана гнездо на тероризъм);
б/ Фокусирането на Обама, а след това и на Тръмп, върху ликвидирането на главния враг на Асад, но и на „цивилизования свят“ – „Ислямска държава“, както и сегашната пасивност на Вашингтон при ликвидирането на втория по важност враг на Сирия – бившата Джебха ал-Нусра – клон на ал-Каида с център Идлиб.
в/ Противоестественото съюзяване на постмодерна Европа с домодерните, а по същество дивашки орди на джихадистите и техните спонсори – абсолютните петролни монархии, в битката им за овладяване и разрушаване на една модерна държава. Сирия е модерна в смисъл, че една светска династия съумя да въведе фасадни демократични институции и механизми в процеса на формирането на съвременна сирийска нация на базата на едно частично урбанизирано население, принадлежащо към различни конфесии и племена. Доказателство за това е неопровержимият факт, че Сирия устоя на интервенцията, представяна като „сирийска революция“ и понастоящем води последни битки за възстановяване на своята цялост и суверенитет (разбира се, не е по силите ѝ да освободи и окупираните още през 1967 г. от Израел Голански възвишения, които са обречени на трайна анексия от ционистите). Споделям именно това обяснение на главната причина за неуспеха на западните политики в Сирия.
Устойчивостта на режима и подкрепата на голяма част от сирийското общество за управлението на Асад позволи не само оцеляването на остатъчна Сирия през изтеклите шест години, но и военната намеса на Русия на страната на Дамаск, която решително наклони везните в полза на Дамаск. Политическото изражение на тази победа бе изземането на дипломатическата инициатива от сформираната тройка държави Русия-Иран-Турция – т.нар. Астанински процес, засенчил сирийските преговори в Женева под егидата на ООН.
Турция е особен казус – първоначално тя влезе в ролята на основна база и транзитен и изходен пункт за инфилтрирането в Сирия на джихадисти и „умерени“ бунтовници, разчитайки на икономическо усвояване на бивши османски територии. Впоследствие тя реши да ограничи поражението, като се присъедини към ръководеното от Русия трио „регионални държави“ с най-голямо влияние върху събитията в самата Сирия. Респективно и максималистичните първоначални цели на Анкара бяха орязани до недопускане възникването на кюрдска квазидържава в северната част на Сирия, която да се превърне в сигурна база за отрядите на ПКК, с която води война на турска територия.
Сегашното артилерийско обстрелване и инвазия на кюрдския град Африн цели именно вбиването на клин между кюрдските кантони в близост до турската граница. Като своеобразна компенсация Турция получи и роля в контролирането на една от четирите „зони на деескалация“ – тази на Идлиб, в която са съсредоточени джихадистките формации, загубили войната в и около Алепо и другаде на сирийска територия. Тази зона обаче е особено трудна за омиротворяване, поради доминирането на джихадистите от Джебха ал-Нусра/ал-Каида, войната срещу която продължава от страна на Русия и Дамаск (Понастоящем тя е във финалния си стадий с очертаваща се победа за Дамаск, което би ограничило и турската роля във войната).
Сирийската война раздели и дори противопостави САЩ на Турция главно поради подкрепата от страна на Вашингтон на сирийските кюрди, които станаха гръбнак на „Сирийските демократични сили“, овладели неотдавна столицата на ДАИШ град Ракка, а заедно с нея и стратегически важните петролни кладенци в североизточната част на страната. Това противоречие се задълбочава понастоящем, поради опасения че Вашингтон се опитва да затвърди позициите си на сирийска територия респективно да създаде трайни военни бази там чрез посредничеството на кюрдска местна власт в североизточната част на страната. На практика това би означавало възникването на Сирийски Кюрдистан по иракски модел, но в тесен съюз с турската ПКК.
Само след няколко дни предстои свикването на Сирийски национален конгрес в Сочи. Този форум би трябвало да прокара пътя към политическата фаза на уреждането на сирийския конфликт. Не е ясно дали въобще подобно начинание ще се увенчае с успех или ще отбележи окончателното скъсване на Дамаск с „въоръжената опозиция“. Самото му свикване в Сочи обаче свидетелства за огромното самочувствие на Путин след поредицата от победи на военния и дипломатическия фронт.
Има спекулации, че в името на новия си прагматизъм Кремъл ще окаже натиск върху Асад за оттегляне с чест, но подобна стъпка изглежда малковероятна точно в този момент. Представителите на сирийската опозиция са раздвоени между бойкотирането на конгреса и прокарването на антиасадовски решения в духа на първото Женевско комюнике (предвиждащо оттеглянето на Асад и преходен политически процес). С тази цел в навечерието на конгреса западни дипломати на достатъчно високо ниво ще се срещнат за изработване на нова платформа (по информация на добре информирания саудитски в-к ал-Хаят).
Целта на западните сили е ясна – те искат да пожънат политическа победа, след като са се провалили в сирийския епизод на „Арабската пролет“. В противен случай Вашингтон препоръчва неучастие на съюзниците си във възстановяването на Сирия. Разшифроването на тази позиция е: тъй като нашите стратегически интереси бяха пренебрегнати и уязвени, съдбата на сирийците вече не ни засяга. Подобна линия би означавала, че след провала си като глобален играч Европа ще предпочете да се изявява като защитник на саудитските и емиратските интереси в региона, вземайки страна в изкуствено форсираното противоборство между сунити и шиити. Това ще е европейски вариант на икономизиране на външната политика, нейното поставяне под знака на мегасделките с шейховете от Залива.
Сирия обаче ще е доволна, ако се отърве единствено с международна изолация. Засега американците не са заявили готовност да напуснат страната, където техни специални сили и инструктори са в ролята на наставници на кюрдските отряди. Турция също няма лесно да се дезангажира от сирийската си авантюра, в която загуби престиж и „спечели“ милиони бежанци. Саудитска Арабия ще продължава да финансира онези, които бяха на крачка от налагане на шариата в една от най-развитите в социално и културно отношение арабски държави. А Израел ще продължава да следва избраната си стратегия на „превантивни удари“ срещу съседни държави и окупация на чужди територии.
Няма съмнение, че бъдещето на Близкия изток ще продължава да е заредено с конфликтност. И все пак финалната равносметка от „Арабската пролет“ е позитивна – заговорът на петролните монархии, неоосманистите и неоколониалните кръгове в западния ядрен клуб за разрушаването на светските държави в региона се провали.
Ирак и Сирия се възстановяват като суверенни държави, разпростирайки централната власт върху интегралната си територия. Жалкото е, че Европа – ЕС и национални държави, в най-добрия случай са ням наблюдател. Ако обаче ние, европейците, продължим с деструктивната намеса срещу Сирия, това би означавало, че ще допълним падението си с ново безчестие, като предпоставяме и нови поражения с техния бумерангов ефект – нови вълни нелегална имиграция и тероризъм.
