Извинявам се, ако наранявам нечии патриотични чувства, но истината е, че “войната” за названието Македония (между Гърция и нашите събратя от едноименната и непризната с това име република), се води за едно наследство, равно на забележителен, но пренебрежимо кратък миг от историята на човешката цивилизация. Нейното начало, почти както летоброенето от рождението на Христос, науката измерва с възникването на писмеността, която позволява съхраняването и предаването на информацията извън устната традиция, т.е. на около 6 хиляди години. От тях Македония като “обединител” на гърците е просъществувала като отделна държава по-кратко от един (още по-кратък по онова време) човешки живот.
Гърция като отделна държава пък изобщо не е съществувала, а е понятие, което отразява сбора от малки градове-държави, боричкащи се за надмощие. В тези борби със силата на оръжието надделява за кратко Македония, която гърците от сърце мразели като брутален ( не повече от една Спарта, но все пак…) окупатор – до степен, че повикали на помощ римляните, които “забравили” да си тръгнат след като победили македонците и останали за векове наред на Балканите и Мала Азия, създавайки основите на Източната римска империя. Нарекли я след това Византия.
Ако знаете само каква прочувствена реч държал римският пълководец Фламиний, който през 198 пр. хр. разбил наследниците на Филип и Александър Македонски и “освободил” гърците ( маршал Толбухин или заместникът му от Трети украински фронт Бирюзов в България “ряпа да ядат” през онази 1944-та). За утвържаване на дружбата с гърците две години по-късно римлянинът дръпнал едно страхотно слово за дружбата и свободата пред стеклите се в Коринт от цяла Елада благодарни гърци. Е, спестил факта, че нарочно не унищожил напълно македонската сила, за да останат още поводи за имперски освободителни походи при бъдещите дрязги между обитателите на полуострова- нещо, което “Третият Рим” в лицето на Русия върши с голям успех в тази злощастна част от Европа в края на 19-ти и началото на 20-ти век. Но на гърците ( и македонците), романизирани постепенно и не съвсем доброволно, предстояло да научат този факт по трудния начин.
Поуката е, че имперските “освободители” имат лошия навик да заробват онези, които “освобождават”- ако ме разбирате какво намеквам…
Да, пожарът, тлеещ на базата на историческия спор, не може да бъде гасен с “още история”. Македония на Зоран Заев най-после “прозря” тази истина, но от позицията на по-слабия в спора за името. В Гърция, според актуални статистически данни, 75 на сто от населението (меко казано) не подкрепя компромис с името Македония, както се нарича нейната северна провинция. За онагледяване на статистиките и анимиране на чувствата, заровени в тази история, десетки хиляди гръцки граждани се стекоха на огромен, отдавна невиждан митинг в Солун.
Това не ви е Каталуния, където има статистически флуктуации в настроенията и паритет между противниците и привържениците на местния национализъм – до степен, че в самата регионална столица Барселона противниците на сепаратизма са мнозинство, компенсирано обаче от подкрепящите независимостта в провинцията на тази испанска провинция. Един референдум за името Македония, какъвто властите на Гърция замислят, е обречен на успех спрямо неуспеха на Скопие да промени нещо в това отношение.
За втори път ще се съглася, че познанията ни по история не помагат да разрежем Гордиевия възел на гордостта, която пречи на двете републики да се разберат. Но какво друго ни остава, освен да се надяваме на “чудо”?
Междувременно можем да се обърнем към мнението на някой капацитет. Като Робърт Каплан, чиято книга “Балканските духове” е настолна за западните ( а вероятно и не само за тях) дипломати. Каплан е познавач на Балканите. Живял е във всяка една от страните, която описва. Пише, че най-дълго е пребивавал в Гърция и я харесва най-много, но същевременно я смята ( със съжаление) за страната, в която национализмът е най-упорит. Това води там до “лесни решения”, като факта, че наследството на изкоренената направо до крак от нацистките окупатори еврейска диаспора в днешна Гърция е практически напълно заличено и непризнато. До степен, че върху най-голямото еврейско гробище, съществувало някога на Балканите в Солун, е построен Солунският панаир без една паметна плоча, отбелязваща миналото на тази “територия” ( поне към годината , когато Каплан публикува наблюденията си в Balkan Ghosts, New York, St. Martin’s Press, 1993).
Уж не трябваше, но разговорът за историята е почти всичко, което мога да предложа в опита си за политически коментар. Защото не съм “гадач”( по израза на Симеон Сакскобургготски). Щеше да е добре да можем да закрием темата, но се налага открит финал без реални изгледи за отстъпление от страна Гърция. Това е константа, предвидима величина ( макар и да няма нищо величествено в нея).
Дали Зоран Заев е готов да направи още една крачка назад при опасността да падне в пропаста на възродения при такъв стимул македонски национализъм- за което дебнат зад него победените му наскоро врагове от ВМРО-ДПМНЕ? Ако зависеше от мнението на хората, които са чели и осмислили историята на тези земи повечко от онези, които измислиха приемствеността в “античното величие” на съвременна Македония, това би било разумно, макар и опасно. Между опасно и “взривоопасно” крачката е малка в малката държава.
Приемането на Македония в НАТО не е партиен каприз, а животоспасяваща операция за републиката срещу натиска на просръбски и проруски сили, желаещи римско-руската имперска стратегия на разделянето и владеенето да продължава да (до)минира. Струва си рискът от- (да я нарека за смекчаване на ефекта от “отстъплението”) още една крачка встрани от досегашната политика на националистическо фантазиране и самоизолиране, което е всъщност гравитиране към трети държави, като Сърбия и Русия. И би се оказало забележително постижение: докато огромната Русия с бори срещу “гейполитиката” на Европа, малката Македония да се окаже победител на терена на геополитиката.
