Евроинтеграция на Западните Балкани звучи хубаво като послание, но трудно реализируемо като политика. И понеже на Западните Балкани, не изстрел, а една погрешно казана дума може да обърне нещата наопаки, онзи, който успее да умиротвори този район и сдобри враждебно настроените народи, със сигурност ще получи Нобелова награда за мир. А дотогава да с надяваме, че нечий пореден изстрел няма да помрачи хубавата идея за европейска перспектива на Западните Балкани.
В последното си интервю за белградският вестник „Блиц“ /19.01.2018/, комисарят за разширяване на ЕС, Йоханес Хан, с притеснение отбелязва, че „сред гражданите от държавите на Западните Балкани няма еуфория във връзка с разширяванто на ЕС“ и затова „трябва да се инвестира в популяризирането на тази кауза“.
За убийството на сръбският косовски лидер Оливер Иванович, Йоханес Хан казва, че е „зов за събуждане за да разберат всичките отговорни фактори, колко е крехка ситуацията“.
Факт е, че кървопролитните войни през 90-те години на м.в. народите от Западните Балкани трудно могат да забравят, още по-трудно да преодолеят, травмите от миналото. Все докато Сърбия не признае геноцида в Сребреница и извършените престъпления на територия на бивша Югославия под командването на нейния държавен връх, договор и спокойствие на Западните Балкани няма да има. Видяхме, че създаденият с цел да помири народите от бивша Югославия Хагски трибунал, не можа да си изпълни зачертаната цел. След последните две присъди на Радко Младич и самоубилият се Слободан Праляк, страстите между сърби, хървати и босненци се разгоряха до неузнаваемост с очакване скоро да не утихнат.
Сега не враждуват едни срещу други само политиците от Западните Балкани. Враждуват и църквите, и хората, и министри и журналисти, футболисти, даже и актьори. Едни на други издават и вербални смъртни присъди. Убийството на Оливер Иванович показа, че в северната част на Косово воюват помежду си самите сърби, разделени от управляващите в Белград на „техни“ и „чужди“.
Сърбия, която от 2014 г. води преговори с ЕС, от общо 35 глави е отворила едва 12, като 2 са временно затворени. В обществото цари разделение, вражда и омраза, „ние едни на други гледаме като на зверове“ , казва опозиционният лидер Саша Янкович, бившият омбудсман на Сърбия.
Управляващите държат под контрол всичко – държавни и общински медии, държавна администрация, общини, малцинствени медии. В едно такова разделено по различни признаци общество, в което и парламентът на страната трудно функционира, да се реализират европейски ценности е свръхтрудно до невъзможно, поне не на този етап. Още повече, че Сърбия продължава да създава напрежение и в отношенията си с Косово, Македония, Черна гора, Босна и Херцеговина и Хърватска. Отскоро води вербална война и със Словения.
Отношенията с Косово приличат на пружина, която всеки момент може да се скъса. Няма ден, в който да не възникне някой политически скандал в отношенията между Прищина и Белград.
Сърбия отказва да извърши промени в своята конституция, в която е залегнало Косово като част от нейната територия. Прави опити да вербува някои африкански държави да оттеглят признаването си за Косово, макар че от 2008 г. до днес, Косово е признато от 100 държави и само пет от ЕС не са го признали. (Нещо, което официален Белград премълчава сякаш Косово все още е част от Сърбия). А в започналите преговори с ЕС, уреждане на отношенията си с Косово е отделна глава в преговорите. Точно това подчерта неотдавна и Йоханес Хан в интервюто си пред в. „Блиц“.
От 2015 г. до 16 януари 2018-а, когато беше убит Оливер Иванович и когато сръбската делегация напусна Брюксел с обвинението, че „това е изстрел в Сърбия и сръбския народ“, заподозирайки, че убиецът е косовски албанец, само едно нещо е договорено с косовските албанци и това е пощенският код за Косово.
В края на декември 2017г., по време на посещението си в Москва, сръбският президент помоли Русия и тя да се включи в преговорите за Косово. В поведението на Сърбия, поне аз, не виждам нищо европейско.
След поредната заплаха, отправена от Белград, че Косово може пак да се върне в границите на Сърбия, председателят на косовския парламент Кадри Веслиу отвърна, че „ако Сърбия се опита да направи това, албанците няма да се спрат до Ниш“.
На 13 януари 2018 г., косовският премиер Рамуш Харадинай се срещна с албански лидери в трите общини Прешево, Буяновац, Медведжа ,, намиращи се на територията в Южна Сърбия, на която среща му било казано, че в бъдещите преговори в Брюксел покрай темата с косовските сърби искат да присъства и въпросът с албанците в тези три общини. Нещо, което за пак породи недоразумения между двете страни.
Масло в огъня наля и сръбският митрополит Амфилохие Радович, който обвини президента Вучич, че „политиката която води може да доведе до признаването на Косово“. Вучич посрещнал изказването, както се изрази, със „сълзи на очите“ и се наложи да го защитава в Баня Лука сръбският патриарх Ириней, който в присъствието на Милорад Додик по повод „Деня на Република Сръбска“, „благодари на Бога, че Сърбия има такъм лидер, какъвто е Вучич, който иска да опази Косово“.
Присъствието на сръбския патриарх в Баня Лука, на бившия президент Томислав Николич и на редица сръбски министри само разбуни страстите в Сараево, където медиите и вестник „Гардиън“ излязоха с твърдения, че на празника в Баня Лука участвали и представители на паравоенното формирование „Сръбска чест“, което получава военно обучение в Руския хуманитарен център в Ниш.
Със сигурнност отношенията на линия Белград – Сараево няма да се нормализират особено след подготвяното от Белград Споразумение за специални отношения между Сърбия и Република Сръбска,, включително с проекта за магистрала, която трябвало да свърже сърбите в Босна и сърбите в Сърбия. Заради постоянната намеса на Сърбия в Република Сръбска, но и на Хърватска в Западна Херцеговина, Босна и Херцеговина не може да започне преговорите си с ЕС.
На Западните Балкани има напрежение и в отношенията между Белград и Скопие, особено след истерията, в която изпадна Сърбия във връзка с хипотетичното гласуване на Македония за приемането на Косово в ЮНЕСКО. Шок за Сърбия се оказа и подписаното споразумение за добросъседство между България и Макадония, както и Писмото на МПЦ, с което иска БПЦ да й бъде Църква майка.
Просръбските лобита в Македония са силни и никой не бива да се заблуждава, че те стоят безразлично и само наблюдават какво се случва. В самата Македония има напрежение и около признаването на албанския език за втори официален език и въпроса с името, който повече от 20 години обтяга отношенията с Гърция. Доброто е, официалните власти държат твърдо позицията за членство в НАТО и евроинтеграция.
Що се отнася до Черна гора, тя е може би следващата държава от Западните Балкани, която до 2025 година ще стане член на ЕС. Тя вече е и член на НАТО. Преговорите й с ЕС продължават пет години, отворени са 28 от общо 33 глави, като 3 са временно затворени. Но отношенията със Сърбия никак не са розови. Особено след опитите през 2016г. да бъдат опорочени парламентарните избори в Черна гора, когато спецслужбите арестуваха 20 сръбски и черногорски граждани, включително и бивши командири от сръбските специални полицейски сили заради подозрения „в опит за преврат“ с помощта на дългата ръка на Русия.
Що се касае до отношенията между Хърватска и Сърбия те също са обтегнати, даже и враждебни. Последното недоразумение по линията Загреб–Белград, беше приетият в края на миналата година в хърватския парламент Закон за правата на хърватските бранители, в който Сърбия е определена като „агресор“. На базата на това „от нея ще бъде поискано да плати военно обезщетение на Хърватска от 40 милиарда евро“.
От сръбска страна министърът на външните работи Ивица Дачич иронично отвърна, че „Хърватите единственото което могат да направят е да блокират членството на Сърбия в ЕС, но може и да не им се сбъдне желанието“. Обвини Хърватска, че не е изпълнила поетите от нея задължения по Споразумението от 1996г., касаещо сръбските бежанци и връщане във владение на тяхното имущество в Хърватска. Между двете страни има недоразумения и около речната граница, още повече, че премиерът Йосип Пленкович държи, че Хърватска признава само границата до 25 юни 1991г., вкл. с кадастралните граници. Което, разбира се, сръбската страна оспорва.
Изневиделица последва и друго искане към Сърбия – от страна член на ЕС, Словения. Тя, като бивша югорепублика, обвини Сърбия, че е заграбила 313 картини, скулптури и исторически предмети от Словения, както и други културни ценности, които се намират в сръбски музеи. Словения иска Сърбия да й върне още и игрални филми, собственост на Югославската кинотека. Безброй са пречките пред сръбското еврочленство и все трудни.
Перспективата за еврочленство пред страните от Западните Балкани не е невъзможна, но това може да стане единствено, ако самите държави уредят отношенията помежду си. Свръхтрудна задача! Засега дори наглед почти невъзможна.
И все пак, ще се случи ли доброто? Може би. Когато решението на казусът Западни Балкани вече няма да зависи от лидерите от 90-те години на миналия век. Когато те бъдат сменени с нови и когато Сърбия, която е в конфликт с всички свои съседи осъзнае, че конфликтите и седенето на дваа стола не й носят перспектива. Иначе – само нови проблеми, главобол и разделения.
