Нов взрив в държавата. Този път с кодово име „ЧЕЗ”. Някаква никому неизвестна малка фирма, без портфейл, без компетентност и досие в енергетиката, някакъв гинкин „Инерком”, взе че купи стратегически възлов, с национална значимост за енергийната сигурност обект.
Случаят събуди разбираемо големи страхове у редовия българин. За най–ценното и скъпото му – за бита, за светлото и топлото и за техните цени. Този нов джендър Гинка, видиш ли, всичко може да ни причини, рекоха си масово по градове, села и паланки.
Идеален случай, поднесен на тепсия нов повод за политиците пак да отворят говорилните, да наскачат на сцената и да започнат един през друг отново да се бият в гърдите. Кой като като първичен върл критик на продажбата на електрото, кой като безгрешен стар пророк или друго, но всички в неизменната най–любима за пред електората поза – на единствения Спасител.
Левите веднага взеха да предлагат специалитета национализация. Държавата извънредно, като историческа неизбежност веднага да си прибере харизаната на времето, приватизираната електромрежа.
Атакаджии и други националпатриоти взеха на бързи обороти да въртят старата плоча как те категорично и неизменно били против всяко предателство като това с ЧЕЗ и по–конкретно българският ток да се дава в ръцете на чужденци.
След като излезе от първичния ступор и лашкането между началните взаимно изключващи се версии за ставащото, чиято тортена черешка бе разкритието за нов пъклен план за свалянето на Бойко Борисов от власт, ГЕРБ нанесе и своя удар. Даде да се разбере кой наистина може да е Спасителят, кой е държавата и силата–гарант за спокойствието и битовата сигурност, за светлото, топлото, за цените, изобщо на всичко за електоралното добро утре.
Премиерът остро критикува дотук надробеното с ЧЕЗ от всички предишни управници. След което обяви, че, видимо, няма друг ход освен държавата, днес ГЕРБ и малко ОП, да вземат компанията под контрол – чрез прибиране на контролен пакет от дружеството. Значи, да влезе там властовата сила и тя да има дума оттук насетне за всичко, което става с и в ЧЕЗ. Казано на търговски език, следва обратно изкупуване с държавни пари на контролен дял от акциите на компанията. А за още повече обща сигурност на българите, бе подхвърлена и информацията, че след ЧЕЗ същото може да бъде направено и с другите две енергоразпределителни дружества, които държат останалите 2/3 от България.
Ако някой се чуди или не знае що за политически ход е този проект и доколко силен популистски заряд носи, да обърне поглед към Унгария, където непоклатимо, вече рекордно дълго управлява соченият за много доверен приятел на нашия премиер Бойко Борисов – тамошният премиер и лидер на тамошната дясно–консервативна партия ФИДЕС Виктор Орбан.
Когато Орбан след дълго политическо боледуване и електорален срив се изстреля отново силно нагоре и вътре във властта, той успя да направи истински големия си удар именно с няколко едри популизми – прецизно изпипани търговски сделки. С демонстриране на убедителна държавническа загриженост за редовия електорат, за битовата му сигурност и за цените на най–насъщните газ, ток, вода, цигари, брашно/хляб и др.
Орбан влезе в програмна атака изначално срещу „всички стари лукави вътрешни сили и политици, които в съюз с външни играчи и глобални монополи”, били превзели в недалечното минало добрата стара държавна икономика и сега тровят бита на обикновените унгарци. Обеща, а после и извърши, преразглеждане на куп приватизационни актове, преструктуриране на ред важни структуроопределящи сектори именно чрез обратно изкупуване от държавата на контролни пакети акции.
Унгарският партиен лидер и премиер прибра обратно съществения дял от последно продадения на руснаци стар унгарски петролен и газов гигант MOL. Направи го, макар и скъпо и прескъпо, защото беше обещал и защото държавата можеше да си го позволи. Две години по-рано „Сургутнефтегаз“ бе купил от австрийската петролна компания OMV въпросния, сега орбанизиран дял, за 1 млрд. евро, който унгарското правителство придоби обратно за 1.9 млрд. евро, тоест с надплащане 900 млн.евро на руския приватизатор.
Последва връщане на диригентската роля на държавата и в бизнеса с метален скраб, с алуминия, както и в търговията с тютюневи изделия чрез създаване на привилегирована национална мрежа от лафки.
Чрез специални политики, закони, данъчни, финансови схеми, административни пълномощия и органи властта започна да влияе дори върху цените на тока и газа, на мобилните услуги. Въведе, като защита на парите в унгарския семеен бюджет, на ограничения за печалбата на монополисти и други мегафирми чрез определяне на т.нар кризисни данъци на принципа: по–висок оборот, по–високи ставки.
По–късно прийомът започна да се прилага и като елемент на регионалната национална политика – за насърчаване на печалбата на местни производители и търговци в битката им срещу нахлуването и търговските номера на големите международни търговски вериги.
Има още много и много друго интересно в лекционните курсове, в показното на приятеля Виктор Орбан. Което, ако бъде наистина разбрано, научено, умно, професионално и правилно приложено, води, факт, до политически успех. Но, за да има успешност, не е зле, да се имат предвид и някои, наистина непренебрежими неща от предисторията и настоящето на орбанизацията. Основното в която е, че Виктор Орбан, дипломиран юрист, специализирал политически науки при най-големите световни имена преди да посегне към практическата политика, не допуска ФИДЕС–отборът да рита любителски на който и да било терен.
Лидерът и партията тръгнаха и стриктно следват една ясно разписана, публично обявена и документирана, защитена, потвърдена и с електорално „за” Национална доктрина за сигурност, просперитет и възраждане на националното достойнство.
Спазват съответен и пак публично обявен и аргументиран точен график. Стабилно осигурени са в гръб при всеки ход юридически, финансово и с административен капацитет. При тях няма изненади, недоумения, хаотични версии, говорене и мятане, подобни на нашенските, при, примерно, най–пресните скандали, сдрусали държавата ни – с Плочев, бюджета на здравната каса и ЧЕЗ. Което е всъщност тайната и силата на орбанизацията. Сила, без каквато Орбан би бил невъзможен и вътре в Унгария, и в общността ЕС, и на международната геополитическа, икономическа и финансова сцена.
Неоспорим факт е, че той оцелява и не губи сила въпреки цялата нестандартност и провокативност на много от своите доктринални идеи и действия.
Успява, а и го признават за авторитет, уважават го, дори и при целия му, нерядко откровен, цинизъм, защото знае и може, защото познава унгареца, света наоколо и е визионер, характеризира Орбан наскоро предизборно известен унгарски политолог, макар и лично клонящ към противников лагер.
Не е зле, значи, всеки, пожелал орбанизация /нещо, в което, поне като мерак, у нас има защо да бъде подозиран Бойко с ГЕРБ/ да прецени добре силите си и най–вече сериозно да разлисти отново вече преподаденото от приятеля Виктор. И, по възможност, да го осмисли и разбере. Защото иначе орбанизацията хич не е сигурна игра. Дори е доста опасна.
