Когато стане дума за ужаса и зверствата на Втората световна война, неминуемо се сещаме за нацистите. Изтезания на затворници, концентрационни лагери, геноцид, убиване на цивилни – списъкът на нацистките престъпления е безкраен.
Една от най-ужасните страници на Втората световна война обаче е записана от съюзническите войски, които имали задачата да освободят Европа от Третия райх.
МАРОКАНЦИТЕ В СЪВЕТСКИТЕ РЕДИЦИ
Уж Френският, но по-скоро Мароканският получава титлата за най-много причинена смърт след тази война.
Като част от Френския експедиционен корпус били и няколко марокански полка. За тези военни подразделения били подбирани бербери – етническа група, която живее в Северозападна Африка, концентрирани главно в Мароко и Алжир с по-малки общности на изток до Египет и на юг до Буркина Фасо.
Френската армия по времето на Втората световна война използвала мароканските гумиери най-често в Либия, където трябвало да се сражават с италианските войски през 1940г.
Освен това марокански гумиери взели участие в сраженията в Тунис през 1942-1943 г.
През 1943 г. съюзниците десантирали в Сицилия.
Мароканските гумиери със заповед на съюзното командване били прехвърлени в разпореждане на 1-ва американска пехотна дивизия.
Някои от тях са участвали в битката за освобождението от фашистите на остров Корсика. През ноември 1943 г. мароканските войници били дислоцирани в континентална Италия, където през май 1944 г. направили преход през планината Монти Аврунки.
Впоследствие полковете марокански гумиери участвали в освобождението на Франция, а в края на март 1945 г. първи нахлули в Германия откъм „линията Зигфрид“.
МАРОКАНЦИТЕ БИЛИ ИЗПРАТЕНИ В ЕВРОПА
Гумиерите рядко воювали от патриотични съображения. Мароко била протекторат на Франция, но те не я смятали за своя родина.
Основната причина била, разбира се, заплатата, повишаването на войнския престиж, показването на вярност към водачите на клановете, които изпращали войниците да се сражават.
В гумиерските полкове често набирали най-бедните жители на Магреб – планинци.
Голяма част от тях били неграмотни. Френските офицери трябвало да им въздействат в качеството си на мъдри съветници, заменяйки по този начин авторитета на племенните вождове.
КАК ТОЧНО СА ВОЮВАЛИ ГУМИЕРИТЕ
В сраженията през Втората световна война участвали най-малко 22 000 мароканци.
Постоянната численост на мароканските полкове достигала 12 000 човека, 1 625 войника загинали в сраженията, 7 500 били ранени.
Според някои историци мароканските войни се доказали отлично в планинските битки.
Някои изследователи казват, че мароканците били посредствени войници, но успели да надминат дори фашистите в зверските убийства на военнопленниците.
Гумиерите не успели, а и не желаели да отхвърлят древната практика да режат ушите и носовете на труповете на враговете си.
Освен всичко друго те имали навика щом навлязат в някое село да изнасилят жителите му.
ОСВОБОДИТЕЛИТЕ СЕ ПРЕВЪРНАЛИ В НАСИЛНИЦИ
Първата новина за изнасилвания над италианки от марокански войници е отбелязана на 11 декември 1943 г. в деня на навлизането на гумиерите в Италия.
Оказало се, че френските офицери не били в състояние да контролират действията на гумиерите. Историците отбелязват, че това били първите поведенчески реакции, които впоследствие дълго време се асоциирали с мароканците.
Още през март 1944 г., по време на първото посещение на дьо Гол на италианския фронт, местни жители се обърнали към него с молба да върне гумиерите в Мароко.
Дьо Гол обещал да ги използва само като карабинери за опазване на обществения ред.
На 17 май 1944 г. в едно от селата американски войници чули отчаяните писъци на изнасилвани жени.
Според показанията им, гумиерите правели същото, което извършвали италианците в Африка.
Съюзниците наистина били шокирани: английски доклад съобщава за обезчестени направо на улицата жени, малки момичета, юноши и от двата пола, както и арестанти в затвора.
УЖАСЪТ В МОНТЕ КАСИНО
Може би най-страшното зверство на мароканските гумиери в Европа е свързано с освобождението на Монте Касино от хитлеристите.
Съюзниците успели да овладеят това старо абатство в Централна Италия на 14 май 1944 г.
След завоюването на Касино, командването обявило „петдесет часа свобода“- за три дни южна Италия е подложена на беззаконие от страна на мароканците.
Историците свидетелстват, че след сраженията си мароканските гумиери извършвали зверски погроми в околните села.
И този път всички момичета и момчета били изнасилени.
Доклад на 71-ва немска дивизия регистрирала 600 изнасилвания само за три дни на жени в малката община Спиньо Сатурния.
При опитите да спасят жените си били убити над 800 мъже.
Свещеникът от градчето Есперия напразно се опитал да предпази три жени от мароканските войници. Гумиерите завързали пастора и го изнасилвали цяла нощ и в крайна сметка той починал.
Мароканците плячкосали всичко, което имало някаква стойност.
Барберите подбирали за групови изнасилвания най-красивите момичета.
ВОЙНАТА С ЖЕНИТЕ
В историческата литература в Италия периодът от края на 1943 г. до май 1945 г. бил познат с името guerra al femminile – „войната с жените“.
В този период френските военни съдии образували 160 наказателни производства срещу 360 лица. Били издадени стотици смъртни присъди и тежки наказания.
Освен това, немалко хванати на местопрестъплението насилници, били разстреляни.
В Сицилия гумиерите изнасилвали всеки, до когото се докоснели.
Партизаните от някои области в Италия били принудени да прекратят военните действия с немците и започнали да спасяват населените места от мароканците.
Огромното количество принудителни аборти и епидемия от венерически болести предизвикали ужасни последици за много малки села в областите Лацио и Тоскана.
Италианският писател Алберто Моравия написал през 1957 г. своя най-известен роман „Чочарка“ по мотиви на видяното през 1943 г., когато той, заедно със съпругата си, се криели в Чочария (местност в областта Лацио).
През 1960 г. бил заснет филмът „Чочарка“ адаптация по едноименния роман на Моравия, в главната роля София Лорен.
Героинята, с дъщеря си на път за освободения Рим, спрели да отдъхнат в църквата на малък град.
Там ги нападнали няколко марокански гумиери, които изнасилили и двете.
ПОКАЗАНИЯТА НА ЖЕРТВИТЕ
На 7 април 1952 г. в долната камара на италиански парламент били изслушани сведенията на многочислените жертви.
Майката на 17-годишната Малинари Велия разказала за събитията от 27 май 1944 г. в градчето Валекорса: „Вървяхме по улица Монте Лупино и видяхме мароканците. Войниците очевидно бяха привлечени от младата Малинари. Умолявахме ги да не ни закачат, но те не чуваха нищо. Двама държаха мен, а останалите насилваха Малинари редувайки се. Когато последният свърши, един от войниците извади пистолет и застреля дъщеря ми“.
Петдесет и пет годишната Елизабета Роси от района на Фернети пише в спомените си:
„Опитах се да защитя дъщерите си на 18 и 17 години, но ме намушкаха с нож в корема. Кръвта ми изтичаше, а аз наблюдавах как ги изнасилваха. Петгодишно момченце, не разбиращо случващото се, се хвърли към нас. Изстреляха няколко куршума в тялото му и го хвърлиха в една яма. На другия ден детето умря“.
MAROCCHINATE
Зверствата, които няколко месеца извършвали мароканските гумиери в Италия, получили термина marocchinate от италианските историци – производно от името на родната страна на насилниците.
На 15 октомври 2011 г. президентът на Националната асоциация на жертвите от marocchinate Емилиано Сиоти оповестили оценка на мащаба на обстоятелствата:
„От многобройните документи натрупани досега е известно, че са регистрирани най-малко 20 000 случая на изнасилвания. Това число и досега не отразява истината- медицинските доклади от тези години съобщават, че две трети от изнасилените жени предпочитат да не съобщават нищо на властите поради срам и боязън. Отчитайки комплексната оценка ние може уверено да кажем, че най-малко 60 000 жени са изнасилени. Северноафриканските войници са насилвали жените средно в групи от двама или трима човека, но имаме показания на жени, които са изнасилвани от 100, 200 и дори 300 войника”, отбелязал Сиоти.
ПОСЛЕДСТВИЯ
След края на Втората световна война мароканските гумиери спешно били върнати от френските власти в Мароко.
На 1 август 1947 г. италианските власти изразили пред френското правителство официален протест.
Отговорът бил формален писмен отговор.
Проблемът отново се повдигнал от италианското ръководство през 1951 г. и 1993 г. Въпросът и досега си остава открит.
