За тези, които следим икономическата динамика редовно, е изключително любопитно как при толкова много публично достъпни статистически данни обществен дебат възниква най-често по повод изпусната реплика на някой политик. И в този случай е така – сръбският президент Вучич с негови си мотиви се опитал да постави Сърбия в сравнение с околните страни и казал, че вече изпреварили България (а и други около нас).
Какво показва официалната статистика, съответно българският и сръбският статистически институт: по последни месечни данни средната брутна заплата в България е 1107 лева, в Сърбия е 67 900 динара. При действащите валутни курсове това прави съответно 566 и 574 евро. Ако гледаме само за частния сектор, в България стойността e 565 евро, в Сърбия – 536 евро. Нетната средна заплата в България е около 443 евро, в Сърбия – 418 евро.
Първият проблем в тези наглед очевидни стойности обаче е, че данъчното и осигурителното законодателство са различни. Така например в България държавните служители не плащат осигурителни вноски за своя сметка – в Сърбия разлика в облагането няма При най-масовите трудови договори в България осигуровките се споделят приблизително 56/44 за работодателя, докато в Сърбия е огледално – 47 за работодателя и 53 за работника . От гледна точка на общите разходи за труд при еднаква брутна заплата – т.е. тази, записана в трудовия договор и взета в изчислението за целите на статистиката, българският работодател 9 процента повече за труда.
Нека видим един екстремен пример за онагледяване – в Румъния предприеха редица реформи на данъчното законодателство паралелно с увеличение на минималната заплата и доходите на държавните служители, което доведе до най-високия ръст на (брутните) заплати в Европа за последните 2 години, само че те прехвърлиха осигурителната тежест изцяло за работника. Така от това, на което румънският работник се подписва в трудовия си договор и което статистиката отчита като брутна заплата, държавата събира почти 45% в данъци и осигуровки, докато например у нас в частния сектор делът е около 21% (без да включваме държавните служители у нас, които са осигурени за сметка на бюджета и не плащат лични вноски). Така в статистиката румънската брутна заплата е 970 евро, а нетната – около 580 евро.
Но по-същественият проблем е, че данните за заплати на наетите не ни разкриват пълната картина на пазара на труда – все пак за хората, живеещи в една страна, е важно доколко лесно могат да намерят заетост, какви са шансовете им, доколко пазарът е гъвкав и т.н. И без да се прави задълбочен анализ, е видна разликата между България и Сърбия – в България делът на заетите лица от 15 до 64 г. е 67%, в Сърбия е около 56%, в България безработицата е около 5,5%, в Сърбия доближава 15%. Казано по друг начин – при еднакво население в България са заети 400 хиляди души повече. Ако това не изглежда много, представете си как ще изглежда икономиката ни, ако от картата “изтрием” всички работни места в областите Пловдив, Пазарджик, Хасково и Смолян.
И още две бележки. Преди пет години на икономически форум ме попитаха защо България си била убила индустрията, а Сърбия си запазила и развила заводите. Въпросът, естествено, почиваше на грешна информация – и тогава, и сега износът на произведени в България стоки е с около 60 по-висок от този в Сърбия (или разлика от 12 млрд. евро през 2017 г.), а делът на промишлеността в добавената стойност е малко по-нисък в Сърбия, отколкото у нас.
По-важно е друго: защо се сравняваме със Сърбия (или с Румъния, или с Гърция)? България е част от най-големия общ пазар в света заедно с водещи, развити, богати икономики. Съдържателният дебат би следвало да е фокусиран върху това как, използвайки всички шансове, които имаме, да се постигне висок икономически растеж, позволяващ в обозримо бъдеще България да се сравнява с Испания или Чехия например.
